В дъното на етажа видяха метална врата и се приближиха до нея. Ирландецът отново остана да наблюдава, докато лейтенантът проверява стаята. И тази врата не беше заключена и въпреки масивните ѝ размери, той успя да я отвори лесно. Стаята беше тясна, не повече от два на два метра. От двете ѝ страни бяха поставени стелажи с различни по клас и вид оръжия и няколко големи кутии е муниции за тях. Крис ги загледа с неприкрито учудване и продължи напред към следващата врата. Побутна я и тя се отвори…
Помещението приличаше на контролна зала. Проснатото на пода човешко тяло в бяла престилка го накара да замръзне на място. Само погледът му продължи да шари ту към трупа, ту към неработещите монитори в стаята, ту към огромното кърваво петно, разплуто на стената. Нямаше какво повече да търси тук и се върна при ирландския си боен другар. Лицето му беше бледо, а погледът — отнесен.
— Какво има? — попита го О’Райли.
— В стаята има труп.
Медикът погледна учудено.
— Труп?
— Човешки — отговори Крис, — така като гледам, твой колега, навярно приживе е бил доктор или някакъв учен.
— Това не е на хубаво, шефе, не е на хубаво!
— Да — съгласи се лейтенантът и продължи: — Вече от половин час сме в тази секретна база, а загадките стават все повече и повече. Ако скоро не разберем какво се е случило, мисля, че мисията ни ще се брои за неуспешна. Както вече ни направи впечатление, цялото място тъне в мрак. Няма осветление, няма електричество, няма и жива душа, която да разпитаме.
— И какво ще правим сега? Ще се връщаме ли обратно, или имаш друга идея?
— Ще изчакаме другите пред входа и като се съберем, ще дам инструкции за бъдещите ни действия, а сега с теб ще слезем долу, за да ги изчакаме.
— Добре, шефе.
Трите групички огледаха помещенията, за които получиха заповеди, и това им отне приблизително едно и също време. След това се събраха пред сградата, където се намираше командната зала. Сержантът посрещна другарите си с обезпокояващите думи, че са се изправили пред сериозно предизвикателство. Елис и Бишъп бяха привидно спокойни и разказаха какво са открили (или по-точно не са открили). За разлика от тях, Гюнтер и пилотът Боул бяха силно обезпокоени. Боул беше пребледнял като новите чаршафи на баба си, а заместникът на сержанта потрепваше, сякаш страда от паркинсон.
— Гюнтер, какво се случи там? — попита сержантът.
Всички едновременно отправиха поглед към запитания и притаили дъх, очакваха отговора му.
След дълга пауза Гюнтер проговори:
— Смърт…
Тази единствена дума, изскочила от устата му, беше достатъчна, за да накара всички останали да потръпнат. Боул знаеше за какво става дума и при опита на помощник-командира да разкаже, си представи гледката в онова помещение — спомни си отново нещото, което видя горе на тавана.
— Ние с О’Райли също видяхме труп в командната зала, нормално е в нашата професия да попадаме на подобни гледки, но не вярвам това да те е разстроило до такава степен, че вместо тук, с нас, в отряда, да трябва да си в психиатрията. Така че, приятелю, опитай се да ни обясниш какво се случи там.
— Не, сър, не съм луд, но това, което видях, няма разумно обяснение — запелтечи той. — Все още се опитвам да си обясня как е възможно подобно нещо. То е, против каквито се сетите физически, химически и въобще всякакви природни закони.
— Това място започва страшно много да ме притеснява — намеси се Бишъп.
— Отряд! — изкрещя лейтенант Стейн. — Ситуацията започва да ми прилича на сбирка на стари пияници, събрали се да обсъждат колко е вреден алкохолът, но без да спират да надигат шишетата с пиячка. Стегнете се малко! Тук имаме мисия и докато не я завършим, никой няма да се прибере в базата, така че размърдайте женските си задници и да започнем да действаме като отряд за специални и невъзможни мисии, какъвто се водим. Първото, което ще направим в този момент, е да барикадираме входа към това помещение. Сградата ми изглежда най-безопасна от всичките. На втория етаж има картечница, която се надявам да не се налага да използваме.
Гюнтер кимна, а другите погледнаха към лейтенанта е виновни лица.
— Бишъп — изкрещя Стейн, — ти, Боул и О’Райли ще се заемете с входа!
— Да, шефе! — съгласи се Животното.
— Аз, Гюнтер и Елис ще се качим на втория етаж. Когато сте готови, елате при нас!
Елис и Гюнтер последваха лейтенанта към стълбите, а останалите трима се запътиха към големите сандъци вляво от входа. В такива ситуации мускулите на Бишъп бяха много полезни за отряда. Когато имаше нещо за местене или влачене, той винаги беше първият избран.