За по-малко от десет минути тримата успяха да барикадират изхода, чиято ролетна врата не работеше и нямаше как да бъде спусната.
Оставиха Елис при отвора с картечницата да наблюдава района, а сержантът и помощник-командирът се затвориха в малката стаичка, където лежеше вмирисаният труп на незнайния учен. Вонята от разложението му ги посрещна още е отварянето на вратата, но това не ги смути. Лейтенантът премести тялото извън стаята с мониторите и го завлече в другата, където бяха боеприпасите. Извика Гюнтер да му помогне да вдигнат мъртвеца върху един от рафтовете на стелажа, след което се върнаха в контролната зала.
Мониторите в помещението все още не работеха и явна причина за това беше липсата на захранване. Гюнтер и Стейн се наместиха на два стола и решиха да обсъдят ситуацията.
— Нещата са сериозни.
— Знам, Крис — каза с видимо по-спокоен глас помощник-капитан Гюнтер. — Тук са се случили много странни неща, за които няма логично обяснение. Нямам представа как всичките служители са изчезнали. Единственият човек, който може да ни даде информация, лежи в съседното помещение мъртъв.
Лейтенантът се замисли над думите на другаря си.
— А може би ще успее да ни помогне! — възкликна той. Приличаше на малко дете, открило изгубената си преди седмици любима играчка.
— Какво имаш предвид?
— Все пак това е секретна база, тук са работили едни от най-умните ни учени и ако нещо се е объркало, то те би трябвало да са оставили някаква информация, не мислиш ли?
— Продължавай, шефе, мисля, че си на прав път!
— Виж, спомни си какво видя, когато влязохме тук.
— Спомням си, че имаше проснат труп на земята в бяла престилка и кърваво петно на стената до вратата.
— И?
Лейтенантът сякаш очакваше Гюнтер сам да разреши ребуса.
Гюнтер вдигна ръце в неразбиращ жест.
— Не ти ли направи впечатление нивото на петното и как се е разляло по стената? — продължи Стейн. — Не ти ли прилича на самоубийство?
— Сякаш се е прострелял е пистолет.
— Именно, въпросът е къде сега се намира пистолетът и изобщо дали е в това помещение?
Двамата се спогледаха и едновременно клекнаха да търсят оръжието. В този момент откъм стълбището се чу трополенето на кубинки и след няколко секунди в тяхната стая като хала нахълта Животното. С крилото на вратата неволно удари по главата лейтенанта.
— Шефе, извинявай, не знаех, че се разхождаш по пода!
Крис му отговори запъхтян:
— Бишъп, с командир Гюнтер търсим нещо.
— Както кажеш, шефе, ама като сте решили да се усамотите и да си отделите време един на друг, поне да ни бяхте предупредили предварително, за да не ви притесняваме. Казвайте ги тия неща по-отрано, да му се не знае!
Животното се разсмя с дълбок дрезгав глас и тембърът му забоботи подобно на шум от свличащи се скали.
— Ама ти какво си помисли? — сконфузено го попита Кристофър. — Не е това, което изглежда на пръв поглед…
— При мене тия не минават.
— Животно, вместо да стоиш на вратата и даваш акъл, по-добре ела насам и ни съдействай малко!
— Да бе, после и за мене да почнат да говорят хората.
— Бишъп! — ядосано изкрещя лейтенантът. — Ела насам, за да ни помогнеш да намерим оръжието, с което се е самоубил онзи човек!
Животното изгледа другарите си е голямо учудване.
— Кое оръжие? — запита той. — Онова малко пистолетче отсреща ли?
— Къде? — попита Гюнтер.
— Ами точно срещу вас. Ей там, под мониторите — той посочи с пръст мястото, където наистина проблясваше метална дръжка на пистолет.
Въпреки че двамата командири си помагаха с лъчите на фенерчетата, явно мъглявото осветление вътре им бе попречило да забележат търсеното от тях оръжие.
— Браво, Животно! — похвали го сержантът. — Точно това търсехме.
Стейн взе пистолета и го огледа набързо. Не му беше нужно много време, за да се убеди, че това е оръжието, използвано от непознатия учен при самоубийството.
Сега трябваше да намерят начин да включат захранването. Така щяха да могат да разгледат данните на хард диска и да видят дали мъртвецът е оставил там някаква информация, от която да разберат каква е била съдбата на служителите.
Всички членове на отряда се събраха в близост до картечницата, откъдето Елис наблюдаваше околността. Стояха до нея и мълчаха. Пилотът Боул измъкна нервно една цигара от смачкан пакет и я сложи в устата си. Щракна със запалката и тютюнът се разпали. Цигарата започна да дими, а пилотът видимо се наслаждаваше на сивкавия пушек.
— Нали беше спрял цигарите? — Елис разцепи тишината с мекия си глас.
— Бях… — рече той, — но за такива ситуации винаги имам цигара в резерв. Когато напрежението ми е в повече, трябва да го изкарам някак и единственият начин да се успокоя с точно тази малка другарка. — Боул потупа с пръст папиросата.