Намериха резервния генератор и Боул успя да го включи съвсем бързо. В помещението, където се намираха, тук-там светнаха невидими досега крушки и окъпаха всичко в тъмночервена светлина. Качиха се обратно по стълбите. Там ги очакваше Животното. На този етаж също се бе включило аварийното осветление, но в далечината ушите им доловиха непривичен звук. Пилотът напрегна слуха си и успя да го различи.
— Това е сирена — рече той. — Явно, когато оттук са пратили SOS-сигнала, сирената, която предупреждава служителите за опасност, се е активирала автоматично. Когато е било прекъснато захранването, тя е спряла да работи. В момента към базата ни сигурно постъпва отново същият сигнал за помощ.
— Трябва веднага да се върнем в главната сграда и да прегледаме записите на самоубилия се учен. Така най-после ще разберем какво се е объркало. Да тръгваме! — нареди сержантът.
Тримата се затичаха към командната зала. Бишъп, с цялото бойно снаряжение по себе си, подскачаше като танцуваща мечка на уличен музикант. Беше изключително тромав и бавен. Другарите му водеха с петдесетина крачки, дори повече. На входа ги очакваше ирландецът, който видимо беше по-спокоен от преди. Може би причина за това бяха металните стълбове, чиито глави осветяваха в червено цялата секретна база. Въпреки че черната пелена на мрака беше покрила това място, аварийното осветление успяваше да си свърши работата. Боул и Крис влязоха едновременно през входа и се извърнаха, за да изчакат Животното, който вече се задъхваше и очевидно бе капнал от умора. След като и той пристигна, четиримата заедно преместиха огромния сандък и запушиха изхода. Качиха се на втория етаж, където ги чакаха другите. Въпреки промяната в обстановката Елис не спираше да стои зад дулото на картечницата и да наблюдава околността. Сержант Стейн се запъти направо към командното помещение, без да обръща внимание на зададените от другарите му въпроси. Там го очакваше заместникът му Гюнтер. По вида му личеше, че е видял нещо много неприятно, нещо плашещо. В очите му имаше страх, нарастващ, готов да опустоши душата му. Крис го хвана за рамото.
— Какво видя на записа, Гюнтер? — Той сочеше към апаратурата и най-вече към един от мониторите. Всички останали предаваха картина от базата, бяха свързани с камера, но само един бе изпълнен със „снежинки“, което подсказваше, че видеосигналът, който излъчва, бе спрян. Стейн предположи, че заместник-командирът е изгледал въпросния запис, за който по-рано през деня си говореха, и е видял изявлението на покойния служител.
— Беше ужасяващо — рече Гюнтер, — нямаш представа какво са правили тук и с какво ще се сблъскаме скоро. Никой от нас няма да оцелее. Всички ще умрем на това забравено от бога място!
— Гюнтер, стегни се! Това е заповед.
Изнервеният военен разтърси гневно главата си, сякаш е кошер, пълен е разгневени пчели. Постепенно успя да се овладее и рече:
— Сега вече картинката напълно ми се изясни. Знам какво е станало в онази сграда, където видяхме набучения за тавана служител. — За момент замълча, преглътна насъбралата се слюнка в устата си. — По-добре да пуснем записа отново, за да видиш със собствените си очи какво имам предвид.
Сержантът кимна. Включиха повторно записа.
Мъж в бяла престилка обикаляше нервно из помещението, където се намираха двамата в момента. По местоположението му се разбираше, че го снима камера, която се намира в ъгъла на тавана, точно над вратата. Човекът беше видимо притеснен и се чудеше какво да каже. След няколко обиколки в кръг се настани на стола, по който двамата откриха остатъци от разпиляния му мозък. Човекът започна да разказва пред камерата е треперещ глас:
— Привет, аз съм доктор Хенрик Сигувсон, директор на секретната база Мокасито. — Той посочи закачения бадж върху престилката си, където ясно се отличаваха инициалите му — Х.С., изправи се и се приближи до камерата. — Ако гледате този запис, значи сте ме намерили мъртъв на пода с куршум в главата. Преди да ви кажа за какво става дума, искам да ви предупредя, че щом гледате това, вече сте мъртъвци. Те са чули алармения сигнал и идват за вас. Няма къде да се скриете, ще ви изкормят до един. Привличат ги светлината и шумът. Аз унищожих генератора, за да се махнат, но беше твърде късно. Реших да направя това изявление за глупците, дръзнали да се озоват тук. Предположих, че ще изпратят някого. Сигурно сигналът за помощ е пристигнал, преди да повредя генератора, но огромната ми грешка беше, че забравих за резервния. Ще карам по същество, защото сигурно не ви остава много време. — Той седна отново на стола, напрежението в гласа му значително намаля.