Доктор Сигувсон свали баджа си от престилката и го остави на бюрото. Извади от едно чекмедже пистолет и налапа дулото му. Из стаята се разхвърчаха парчета мозък.
Сержантът стоеше вцепенен, докато наблюдаваше записа. Чу шум от взрив, идващ откъм видеото и сигналът прекъсна. Мониторът отново се изпълни със „снежинки“. Той се събуди от транса, в който беше попаднал, а сирената продължаваше да вие.
— Гюнтер — изкрещя Крис, — да изчезваме от това място по най-бързия възможен начин!
Вдигнаха от земята оръжията си и се стрелнаха през вратата. Влязоха в общото помещение с такъв шум и трясък, че стреснаха другарите си, които едновременно насочиха автомати в посока на звуците. Когато видяха командирите, свалиха дулата на оръжията и разпалено ги заразпитваха. Сержантът набързо им отговори, че повече нямат работа тук и е време да се изнасят веднага към хеликоптера. Това породи безпокойство в редиците на отряда. Лейтенантът беше психически най-устойчивият от тях и не се поддаваше лесно на страха. Каквото и да бе видял в стаята, явно не беше никак добро.
— Нямам време за обяснения — рече им той. — Трябва веднага да се изнесем от тази дяволска местност! Ако се забавим още… Нямате представа е какъв ужас ще се сблъскаме!
Но вече беше късно. Прекалено късно.
Откъм гората се раздадоха непривични и стряскащи звуци. Шум от много стъпала, придружен от пискливи гласчета — странна смесица между вой на разгонена котка и плач на малко дете — който се усилваше с всяка секунда. Точно това напрегнато очакване — да се сблъскаш с незнайното — е способно да подлуди всеки нормален човек… но екипът на сержанта не беше обикновен. Той бе от перфектно обучени войници, справящи се е най-сложните и невъзможни мисии. Те бяха ЕБИСЕ — тайният отряд, изпращан на стотици смъртоносни места, където никой друг не би могъл да оцелее.
— Няма да успеем — притеснен изграчи Гюнтер.
— Тогава ще се подготвим за подобаващо посрещане — опита да се пошегува сержант Стейн. Не му се получи кой знае колко добре. — Хайде, войници, да им покажем защо сме най-добрите!
Всички до един изреваха „СЪР, ДА, СЪР!!!“, опитвайки се да не мислят за онова, което ги очаква.
Сержантът припряно започна да раздава заповеди. Елис отново беше разпределена зад картечницата, а Гюнтер беше пратен в стаичката с трупа на покойния учен, за да вземе и разнесе муниции на всички постове. О’Райли получи нареждания да пригоди стаята с мониторите и да я превърне в лазарет, да подготви всичките си инструменти, медикаменти и пособия за полеви лечения. Кристофър беше сигурен, че ще се наложи ирландецът да покаже още веднъж докторските си умения. Бишъп и Боул бяха дислоцирани на долното ниво, за да проверят дали изходът е достатъчно укрепен. Трябваше да го опазят непокътнат, защото това беше единственото място, откъдето можеха да нахлуят мутантите.
Когато заместник-командирът се завърна с десетки кутии с боеприпаси, Стейн го прати на покрива. Провери пушката си Барет XM109, взе една кутия с патрони 50-и калибър и слезе на първия етаж. Долу се присъедини към пилота и Животното, които го изгледаха учудено. Гюнтер им обясни за получените от лейтенанта заповеди и тримата за по-малко от минута освободиха изхода. Той излезе навън, а веднага след това другарите му барикадираха отвора с огромните сандъци. Дъждът не бе спирал — шибаше го по каската и се стичаше по промазаната камуфлажна екипировка.
Той си помисли, че ако не бъде убит от изчадията, спотайващи се в горите, то бронхитът или пневмонията със сигурност ще му видят сметката.
Нечовешките писъци продължаваха и сякаш с всяка изминала секунда се чуваха все по-отблизо. Гюнтер заобиколи сградата и намери на гърба ѝ метална аварийна стълба. Окачи пушката на ремъка върху гърба си и се изкатери на един дъх горе. Свали оръжието, с което при никакви обстоятелства не се разделяше (даже спеше с него), и с приклада му нанесе няколко удара върху скобите, държащи стълбата. Тя се строполи с пронизващо метално скърцане върху бетонения под. Ако чудовищата не знаеха къде да ги открият, то сега след цялата тази дандания нямаше как да се объркат. Гюнтер полегна в един от ъглите на покрива и сви „гнездо“ — на езика на снайперистите това бе кодовата дума за скривалище. След това визьорът за нощно виждане беше спуснат пред очите му, последва го прозрачната маска за лице. Извади радиостанцията си и съобщи на другите.