— На линия съм.
Получи отговор:
— Прието, докладвай, когато видиш някое от тях!
— Да, сър!
Прибра обратно радиопредавателя и изпуфтя:
— Нощта ще бъде дълга, че и студена и мокра…
Замълча и зачака.
Елис също бе спуснала визьора за нощно виждане и наблюдаваше околността зад дулото на картечницата. До нея послушно стояха няколко ленти с патрони, чакащи своя ред да се включат в боя. Медикът беше подготвил лазарета и бе готов за нови нареждания. Лейтенантът му беше отредил място встрани от мелето, за да не пострада. Снаряжението му беше леко — само пистолет. Елис му бе предложила помпата си Мозберг, но О’Райли тактично отхвърли идеята. Не умееше да борави с такъв клас оръжия, но виж, с пистолетите беше друго — с тях беше изключително точен и почти никога не пропускаше мишена, сякаш се беше родил с пищов в ръка.
Налудничавите писъци като че ли се носеха навсякъде около тях. Във въздуха се усещаше неприятна миризма на разложена плът и фекалии. Неспирният дъжд допълнително допринасяше за цялата напрегнатост, която витаеше наоколо.
Радиостанцията на сержанта се включи. От другата страна накъсано се чу гласът на Гюнтер:
— Крис, чуваш ли ме, край?
— Да, на линия съм, какво се случва там горе, край?
— Те идват, сър. Придвижват се бързо и са много, край.
— Гюнтер, приятелю, остани на пост и ако атакуват сградата, където сме, имаш разрешение да стреляш, край.
— Разбрано, сър, ще им видя сметката, край.
Сигналът от радиостанцията рязко прекъсна и бе заменен от дразнещо пращене. Сержантът я изключи и прибра обратно. Обърна глава към Елис, готов да даде ново нареждане. Едва сега осъзна, че другарите му бяха чули притеснения глас на заместник-командира.
— Елис, не сваляй поглед от картечницата, очакваме всеки момент да започне веселбата!
Тя само кимна.
Крис реши да провери набързо какво е положението при Бишъп и Боул. Слезе чевръсто по стъпалата и се запъти към тях. След няколко секунди вече беше насреща им.
— Момчета, как стоят нещата при вас?
Бишъп дрезгаво рече:
— Няма ядове, шефе.
— Поне засега — вметна пилотът.
— Охранявайте вратата, но ако стане напечено, ви искам незабавно горе. За нищо на света не се правете на герои.
— Тъй вярно, сержант — съгласи се Боул, а Бишъп мълчаливо наведе тялото си в реверанс. Дори в такива ситуации той не губеше странното си чувство за хумор.
Кристофър се завърна на втория етаж, където моментално беше посрещнат от разтревожените възгласи на Елис:
— Шефе — рече му тя, — задават се насам и са като обезумели. Прекалено много са и явно са се запътили към нас, сякаш надушват страха ни.
Крис се приближи до нея и надникна през отвора. Видя ги. Бяха много. Прескачаха се, тичаха устремени към тях като пълчища прегладнели скакалци — десетки, стотици, защо не и хиляди гневни същества, чието съществуване никое разумно съзнание не би приело. Гледката го накара да се вцепени. Сети се за древногръцките митове, които бе чел като дете. За горгоната Медуза, която те превръща в камък, ако хвърлиш и най-бегъл поглед към нея. Само че тук горгоните бяха доста повечко.
Изродите неумолимо приближаваха. Вече бяха на петдесетина метра от тях. Радиостанцията се мъчеше да произведе някакъв смислен звук, но неуспешно. Гюнтер, притеснен от видяното, явно се опитваше да се свърже със сержанта.
Бишъп и Боул чакаха с притеснение сблъсъка със съществата. Нямаха възможността да ги видят и това ги натоварваше допълнително. В подобни моменти най-страшно е, че само чуваш демоничните звуци, но не виждаш кой ги издава. Нямаш представа какво те дебне от сенките и какво ще те връхлети. Съзнанието започва да рисува объркани изродски картини, а сърцето бие учестено, сякаш с часове са те преследвали кучета, болни от бяс. Точно така се чувстваха Бишъп и Боул, приклекнали на първия етаж, готови всеки момент да се срещнат със съществата.
Вцепенението на лейтенанта беше прекъснато от монотонния тракащ шум на картечницата. Елис разцепи въздуха е няколко мощни откоса и по всичко личеше, че се забавлява истински. Изстрелите се врязваха в мутиралите тела отвън и ги раздробяваха на парчета. Навсякъде летяха части от крайници, парчета кожа и плът. Кръвта, която слабата видимост навън караше да изглежда черна и гъста като катран, хвърчеше във всевъзможни посоки от телата на изчадията. На моменти от покрива на сградата се открояваше по някой самотен изстрел от пушката на Гюнтер, който, след като бе чул канонадата на Елис, се бе включил в танца на смъртта. Въпреки десетките трупове, съществата продължаваха напред към целта си. Преминаваха през разчленените тела и ги оставяха зад себе си. Те не се интересуваха от убитите, желаеха кръвта на живите, на скрилите се като мишки в бетонената кутийка хора. Изведнъж, заглушавайки свистенето на куршумите и лудешкото тракане на затворите, се разнесе нов, значително по-силен звук, сякаш цунами удари вълнолом с всичка сила. Лейтенант Стейн погледна през отвора, където стоеше картечницата, и със съжаление осъзна, че много би му се искало звукът наистина да е от цунами. Но не беше. Стотици разярени същества се бяха врязали в барикадата, която екипът му бе направил при входа. Зад тях прииждаха още и още, и още… сякаш изникваха като гъби след дъжд изпод земята. Елис безспирно продължаваше да ги обстрелва с картечницата. За секунди се наложи да прекъсне канонадата, колкото да смени старата лента с патрони е нова и да презареди оръжието. На Крис това му се стори толкова продължително, сякаш траеше цяла вечност. Същевременно осъзна, че Бишъп и Боул са долу, на първия етаж, където имаше вероятност да са пострадали сериозно след сблъсъка на мутантите с барикадата им. Надяваше се да не е така. Слезе по стълбите, без да мисли за собствената си безопасност. Дулото на автомата му очакваше всеки момент да се включи в забавата. Озова се в помещението, където го посрещна пълен безпорядък. Няколко от сандъците, блокиращи вратата, бяха разпилени във вътрешността. Под един от тях се гърчеше Боул. Кракът му бе притиснат, вероятно и счупен. Бишъп на свой ред се опитваше да удържи позицията и обстрелваше съществата с автомата си. Едрокалибрените патрони направо ги раздробяваха на парчета. Не беше позволил на нито едно от тях да влезе вътре… все още.