Станах от леглото, при което съпругата ми се размърда леко. Тъй като спеше дълбоко, вероятно нямаше да усети липсата ми. Отидох директно в банята, за да си измия зъбите. Снощи си легнах късно, пих някое и друго уиски и устата ми миришеше на застояло като въздуха в древна гробница. Е, може леко да съм се поувлякъл, но кой може да ме вини, след като знаех, че излизам в отпуск? Минута по-късно старомодната ми пижама, с която бях принуден да спя (подарък от тъщата), беше заменена с обичайното ми „работно“ облекло, за което си мислех, че тази седмица няма да ми се налага да обличам, но отново грешах.
След като успях психически да се настроя, че трябва да излизам навън в това неприятно време, бях разочарован отново. Колата ми беше затрупана със сняг. Тъкмо си мислех, че няма как нещата да станат по-зле, и зимата ме опроверга. Сякаш самата съдба ми подсказваше, че не трябва да ходя на Хълма на влюбените тази вечер, но за пореден път не се вслушах в съветите ѝ. Ако го бях сторил, може би нещата щяха да се развият другояче… или пък не.
Предницата на автомобила ми заора в калта. Въпреки височината на хълма, тук снегът не се задържа нито за секунда. Причината е, че от възвишението извират десетки гейзери, чиито подпочвени води нагряват земята и топят снега със страшна бързина. Ако се чудите защо предприемачите не са се възползвали от този природен благодат и не са построили хотелите си тук, веднага ви отговарям: мястото е обявено за национален парк.
Слязох от семейното комби и нагазих до глезените в мизерията. Срещу мен се задаваха два силуета, които трудно можех да различа заради обилния снеговалеж, но предположих, че единият от тях е Рикс, понеже държеше в ръцете си нещо като кутия. Вътре сигурно бяха моите понички. Браво на него!
Като се приближиха, действително успях да различа грубите черти на Рикс, а с него се мъкнеше някакъв униформен.
— Здравей, Крис! Това е полицай Смит. Той първи е пристигнал на местопрестъплението, след като е получил сигнал за убийство в тази местност.
Кимнах и на двамата.
— Кой е пратил сигнала? — попитах.
— Някакви влюбени гълъбчета…
— Не питах теб, Глен! — смъмрих колегата си, макар че забележката ми повече звучеше като шега. Подсмихнах се, докато го казвах — не съм виновен, че името му наподобява женско. От този факт винаги ми става смешно и неведнъж съм се шегувал с него, но той си знае, че го правя без зла умисъл… за разлика от връстниците ни в гимназията, които през цялото време го взимаха на подбив. Покрай него си го отнасях и аз, понеже бях най-добрият му приятел, но това е друга тема.
Глен свъси вежди и даде знак с ръка на полицай Смит да се изкаже.
— Получихме сигнал за убийство от диспечера — поде униформеният. — С колегата ми бяхме най-близо и се отзовахме на сигнала. Тук ни посрещна млада двойка. Решили да се усамотят на хълма, но открили труп. Помолих ги да ме заведат при него, но ми отказаха. Това ме озадачи, затова повиках подкрепление по радиостанцията и реших да ги наблюдавам, докато се появите.
— Добре си сторил, полицай — поощрих го леко. Виждаше ми се притеснен. Най-вероятно беше новобранец.
Колегата ми го потупа по рамото и го отпрати.
— Къде са свидетелите, Глен? — Пак се изхилих неволно.
— Ела, ще те заведа при тях, но не ги пришпорвай много, изглеждат ми травмирани.
— Добре — съгласих се с него, но не мислех да ги жаля. Бяха станали свидетели на убийство — колко повече можеше да ги притесня?
Закрачихме към двамата, които зъзнеха под едно дърво. Винаги съм се чудел какво му е толкова романтичното на това място, особено през зимата. Като се замисля, то и през лятото не бе много приятно. От всички краища на града насам се стичат влюбени двойки, както и такива, които си мислят, че са влюбени, но идват тук заради самото чукане. През летните месеци на това място има повече хора, отколкото мравки в мравуняк. На всяка измината крачка се блъскаш в човек, сякаш се намираш в мола и има коледна разпродажба. И ако някой ми каже, че това е романтично, ще накарам колегите от управлението да го арестуват за публично издевателство. А пък през зимата е още по-зле. Мястото прилича на свинеферма, а не на национален парк. С всичката тази киша и кал съм сигурен, че войниците в окопите през Втората световна война са се чувствали по-комфортно.
Ето защо бях абсолютно сигурен, че „влюбените гълъбчета“ не бяха дошли тук заради природните красоти, а водени единствено от порива да се съешат. Нямаше как това да е бил първият им избор за място — нищо че името му бе толкова романтично.
Когато се приближих до свидетелите, разбрах и защо са решили да се усамотят именно тук. Тия двамата сигурно бяха отритнати от обществото заради визията си. Младежът бе висок, прегърбен и започващ да оплешивява, а девойката — изрусена девственица с нос като на Баба Яга. Вероятно баща ѝ беше пияница, който редовно я бие. На тази мисъл ме наведоха подутините по лицето ѝ… и бях убеден, че приятелят ѝ няма вина в случая. Ако се питате защо мислех така, то отговорът е точно пред вас — тоя рехавия няма сила да си удари една чекия, пък да не говорим да посегне на някой друг.