— Елис, Бишъп, ако искаме да оцелеем, трябва незабавно да напуснем това място!
— Съгласна съм, шефе, но накъде да тръгнем?
— Накъдето и да е, само да не стоим повече тук — измърмори Животното.
— Бишъп, можеш ли да се движиш? — запита Кристофър.
— Мисля, че да, шефе, ще се справя. Вие тръгнете първи и като излезем, аз ще ви пазя гърбовете.
Елис и Крис презаредиха и се заеха да отблъскват съществата към стълбите. Бишъп, куцукайки, ги последва. Гримасите на лицето му издаваха, че изпитва неописуема болка.
Двамата бяха направили бойна формация тип „скорпион“. Единият от тях се движеше половин метър пред другия и стреляше, а когато му свършеха патроните, се разменяха, за да може да смени пълнителя. По този начин успяха да изтласкат няколко поредни вълни с чудовища. Докато стигнат площадката на първия етаж, те двамата разчистваха пътя отпред, а Бишъп стреляше по тези, които се намираха встрани от тях.
Успяха да излязат от сградата невредими, обаче това, което ги очакваше отвън, не бе в плановете им. Съществата бяха навсякъде. До хоризонта базата бе залята от резултатите на несполучливия експеримент.
Тримата се спогледаха, отчаяни от гледката. Знаеха, че пълнителите им са на привършване, а да се изправиш с голи ръце срещу толкова много изчадия си е чисто самоубийство (не че ако имаха патрони, щеше да бъде кой знае колко по-различно). Но явно така бе решила съдбата.
— И вие ли си мислите това, което и аз? — запита сержантът останалите.
— Да, Крис — отговори му Елис.
— За какво става дума, шефе? — запита неразбираемо Бишъп.
— Оф, Животно! — възмути се Елис. — Колко си невеж…
Двамата с лейтенанта се засмяха, а Бишъп зяпна в опит да разбере кое толкова му е смешното.
— Трябва да отидем да изключим резервния генератор. Те се привличат от шума и светлините. Ако изключим тока и запазим тишина, може да се върнат обратно в гората. Това е единствената възможност, с която разполагаме, но не съм сигурен дали ще успеем. Имам две гранати в сака си. С тях ще се опитам да ги смутя и да ги накарам да се разпръснат. Броя до три и хвърлям. След като се взривят, трябва да сме много бързи и да се доберем до сградата с генератора. Дотам са около петдесет крачки. Готови ли сте?
— Да! — изкрещяха почти едновременно Елис и Бишъп.
Лейтенантът започна да отброява. Когато стигна до „три“, хвърли в две противоположни посоки по една граната и тримата се втурнаха към другата сграда. Тичаха и стреляха в тълпата от зомбита, проправяйки си път.
Бишъп знаеше, че няма никакъв шанс да успее, болките в крака бяха ужасни. Когато приятелите му се отделиха на десетина метра от него и той бе заобиколен от всички страни от злите създания, се спря. Сложи последния пълнител в автомата си и започна да се върти в кръг с пръст върху спусъка на тежкото оръжие. Уродливи крайници и глави се разхвърчаха на всички страни. Да, беше успял да привлече вниманието на съществата.
Минута по-късно наказателната акция на Бишъп приключи, а с нея и съществуването му. Налазиха го десетки изчадия, всяко от които драпаше за парче месо.
Сержантът и Елис обаче успяха да стигнат до сградата. В момента, в който се опитваха да затръшнат вратата зад себе си, сякаш от нищото се изстреля Трошач, който ги връхлетя. Той успя да строши портата, а с нея и ключицата на Елис. Жената изпищя от болка и остана да лежи затисната под вратата. Кристофър също беше паднал от удара, но за негово щастие — по-далеч. Надигна се и тръгна към Елис, за да я извади изпод тежестта на вратата, обаче тя изкрещя:
— Отивай, свършено е с мен. Изключи генератора!
Сержантът се разколеба, но схвана, че за нея спасение няма. Огромното туловище на звяра я беше затиснало под вратата и беше само въпрос на време тя да се срещне с всевишния. За пръв път в живота си той се почувства като перце, носено от вятъра, напълно безпомощен и неспособен да се пребори със съдбата. Вдигна падналия автомат и се затича към помещението, където се намираше генераторът.
Елис остана сама и безпомощна. Не след дълго в помещението нахълтаха безброй жадни за плът гротескни създания. Нахвърлиха се върху нея. Започнаха да разкъсват месата ѝ. Минута по-късно на пода се търкаляше само пиърсингът, който някога предизвикателно стоеше на пъпа ѝ.
Лейтенантът тичаше в мъждивата светлина и се опитваше да прогони от съзнанието си агонизиращите крясъци на Елис. Дори след като утихнаха, той продължи да чува писъците ѝ. Бяха се врязали дълбоко в ума му и сигурно никога нямаше да го напуснат.