След като огледах набързо мястото, се уверих, че няма как престъплението да е извършено тук. Ако се чудите как стигнах до заключението, ще ви попитам: Виждали ли сте някога да режат ръцете на някого? Ставали ли сте свидетели на пролятото количество кръв? Е, по бетонената площадка нямаше дори капчица. А на всичкото отгоре мястото бе открито — всеки би могъл да види как убиват и осакатяват горкия човек. Следователно убийството бе станало другаде, а трупът бе донесен тук после. Точка по въпроса.
Направих няколко кръгчета около пейката, където тялото продължаваше да си седи послушно. Поведението на полицаите, които го бяха наобиколили, ми се стори абсурдно, чак смешно. Тъй зорко го наблюдаваха, сякаш всеки момент можеше да скокне от пейката и да побегне. Разбира се, това бе невъзможно, но ми се струваше, че не го знаят. След като успях да изнервя всички около мен с обикалянето си, спрях и погледнах към лицето на жертвата. Не ми бяха нужни повече от две-три секунди, за да осъзная, че познавам отнякъде клетника. Бях сигурен, че съм го виждал и преди, но не си спомнях къде. Насочих поглед към Глен. Той е най-добрият ми приятел, прекарали сме немалко време заедно и ако аз бях виждал жертвата преди, и той би трябвало да е. По тъжния му поглед осъзнах, че съм прав.
— Как е могло точно на него да се случи това? — зададох въпрос уж към себе си, но го бях насочил към Глен. Разбира се, че не помнех кой е мъртвецът, но се стараех да не си проличи.
— Това е Марк, бяхме в гимназията заедно. — Явно не бях успял да заблудя Глен. Като ми каза чие е разфасованото тяло, се сетих и аз. Това наистина беше Марк. Навремето беше гадняр, обичаше да тормози по-слабите. Спомням си, че му доставяше удоволствие да ги злепоставя пред другите. Поливаше ги с урина, сваляше им гащите, палеше им учебниците, правеше неща, които не са за потупване по рамото… е, вече нямаше да може да ги прави.
Огледах тялото на Марк внимателно. По всичко личеше, че е умрял от загуба на кръв. Е, може преди това да е получил шок при отделянето на ръцете от тялото, но това по-вероятно само му бе помогнало да припадне. След като приключих, разреших на колегите да занесат тялото за аутопсия. Не че не се досещах каква е причината за смъртта, но такава беше процедурата — трябваше и съдебният лекар да я потвърди официално.
Докато траеше цялата разправия, слънцето вече се опитваше да надникне и да ни погали с лъчите си за добро утро. Хич не ми беше до него, така ми се спеше, че бях способен да се сбия с мечка за двойна доза кафе, ако трябва. Най-лошото в случая бе, че когато се прибера, трябва да обяснявам на жена си за пропадналата ни почивка.
На връщане споделих с Глен, че имам нужда да остана малко насаме и да помисля върху случилото се. Всъщност желанието ми беше повече от ясно — да се прибера по най-бързия начин у дома и да поспя. Така и сторих.
2
При втория случай се получи както при първия. Разликата обаче беше в съня. Спях блажено в топлото си легло и сънувах средния пръст на Марк да се разхожда пред лицето ми. Нямам представа защо си мислех, че това е точно неговият пръст, но явно вчерашното преживяване се беше запечатало в съзнанието ми. Още по-странното в съня беше, че действието и движенията на пръста бяха точно копие на тези от клипа на песента на Salif Keita и Martin Solveig, в който върху един пръст бяха нарисувани очи, уши и уста. Той се събужда, разкрасява се и отива на дискотека, където танцува с други пръсти, намира си половинка, с която по-късно се сношават. Звучи абсурдно, но не съм виновен, че сънувах точно това…
Опа. Малко се разсеях, ще ме извините. Та, при втория случай нещата със събуждането се повториха. Горе-долу по същото време като предната нощ телефонът ми иззвъня и прекъсна изумителния ми сън. Първоначално помислих, че някой си прави безвкусна шега с мен, но като вдигнах слушалката, разбрах, че отново съм сгрешил. Отсреща ме посрещна твърдият глас на началника на участъка.
— Здравей, Крис, трябва незабавно да дойдеш в управлението! — Капитанът звучеше доста притеснен по телефона и това не ми харесваше.
— Какво се е случило, шефе? — попитах, с надеждата да ми разкрие, но го познавах добре и знаех, че няма да ми каже нищо, докато не се явя при него.
Тишината отсреща бе повече от красноречива. Въздъхнах.
— Идвам, само ми дай няколко минутки да се оправя.
— Добре.
И той ми затвори. От много време не бях усещал подобно притеснение в гласа му. Може би за последно това се случи, когато жена му го хвана в изневяра — поправка, имах предвид бившата му жена.