Выбрать главу

Сюзън Джонсън

Блейз

ГЛАВА 1

Бостън, февруари 1861

Силни смугли ръце, галещи бавно топъл гръб…

Една крехка жена с ухание на летни рози…

Сенки и полумрак в един самотен вестибюл…

Той усещаше опората на износената ламперия от орехово дърво зад гърба си. Лионската коприна под пръстите му, ефирна и затоплена, заливаше сетивата му с наслада. Отпивайки бавно от удоволствието, той плъзна, ръцете си по покрития с коприна гръб на притисналата се към него жена, по надипленото й деколте, за да ги сключи накрая леко около голите й рамене. Тя ухаеше на виолетки и когато той обърна непринудено глава, за да хвърли един бегъл поглед към мрачния вестибюл, брадичката му се докосна до напарфюмираните й златни къдрици, меки като пух.

— Надявам се, не съжаляваш, че те убедих да дойдем тук — бе сдържаното й, едва прошепнато въведение.

— Не, не съжалявам — отвърна й дълбокият, дрезгав мъжки глас.

— Ти си най-невероятният мъж, когото съм виждала някога на север или юг от линията Мейсън-Диксън — измърка тя с медения си южняшки, пищен като самур акцент, докато тялото й се придвижваше предизвикателно към очевидно възбудения мъж.

Едно басово, неразбираемо промърморване прие скромно подсладения комплимент и тъмните му като безлунна нощ очи се спряха върху красивата жена, приютена в неговите ръце.

Високият мъж с бронзов тен, със съвършено като на елинска статуя лице, с буйна гарванова коса и поразителни, искрящи очи беше облечен в пищните дрехи на индианците от равнината — реснисти лосови кожи, украсени с хермелин и пера, мокасини с криволичещи по тях ленти в златно, червено и черно, изящна огърлица от мечи нокти и пера, спускаща се по леко откритите му гърди.

Точно тези едри, мускулести гърди бяха в момента обект на прехласнатото внимание на дамата. Тя галеше очертанията им с дълги, непринудени движения. И тези две тела, едното високо и мускулесто, другото фино и крехко, притиснати едно към друго в полумрака на вестибюла на втория етаж, продължаваха своя само загатнат разговор, воден с помощта на плавни движения на тялото и нежни ласки на ръцете.

— Откъде си? — прошепна екстравагантната жена, облечена в пищна рокля в стила на френския двор. Ръката й се промъкна надолу и после под колана на неговите кожени гамаши.

— От Монтана1 — отвърна мъжът с ястребово лице, поемайки рязко въздух.

— Кое племе обитава тези земи? — попита тя с дълбокия си мек глас. Въпросът й намекваше по-скоро за дрехите му, докато пръстите й вече докосваха неговата очевидно набъбнала мъжественост.

Той преглътна, преди да отговори.

— Абсароки2 — каза той и усети как мигновено малката ръка прекъсна своето пътешествие. Отгатнал причината за това, той промърмори в допълнение: — Планинските врани. — Това бе името, познато на външния свят.

Дискретните й пръсти отново се задвижиха, прокрадвайки се напред, наслаждавайки се на твърдите като камък, жилави, мускулести форми. Всеки нерв от пламналото й тяло се разтапяше в огъня на неопитомената сила, скрита под смуглата кожа. Тя усещаше годините, прекарани във физическо натоварване и упражнения, можеше почти да вдъхне от аромата на необятната прерия и нейните планини. Той беше с няколко инча по-висок от повечето мъже, силен, мълчалив, въплъщение на благородна натура и свободолюбие.

Но защо все още не я беше целунал? Защо, леко раздразнена се питаше тя, след като бе абсолютно ясно, че не е безчувствен към чара й. Лилибет Рейвънкур не бе привикнала да среща такъв отпор — мъжете се бяха хвърляли в краката й откакто бе станала на шестнадесет. С една копринена въздишка тя се плъзна по стройното му тяло. Деликатното й движение, усъвършенствано дълго, умело балансирано в неотразимия, изкусно завоалиран нюанс между намека и въздържаността, я притисна до мъжката му твърдост и тя усети нарастването й, въпреки че мъжът, обхванал я леко в своите обятия, не издаде нито звук. „Сега ще ме целуне“, помисли си тя и прекрасното й лице, обградено с руси къдрици, се повдигна в очакване.

Но той не я целуна. Вместо това неговите силни ръце обвиха гърба и ръцете й и повдигайки се с едно гъвкаво движение на мускулите на бедрата и бицепсите си, мъжът сложи край на любовните предисловия. Той бързо я понесе в най-близката спалня, а пищните дипли на светложълтата коприна, спускащи се от ръцете му, оставяха диря по коридора зад него като бледи, проблясващи потоци.

След това, само миг по-късно, той я целуна. Целуваше я навсякъде, докато бавно събличаше дрехите й. Устните и езикът му галеха всяка извивка, издатинка или трапчинка, всяко надигнало се връхче и всяка сладостна равнина. Той я целуваше на места, където никога не я бяха целували, и отначало тя си помисли, че ще умре, когато усети горещия му дъх там… Но не умря, разбира се, и когато езикът му последва недвусмислената посока, в която го водеха устните и зъбите му, докосващи и възбуждащи я. Вече бе убедена, че никога не се е чувствала по-близо до рая.

вернуться

1

За улеснение е използвано наименованието Монтана, въпреки че през 1861 г. то още не се е било наложило. През 1854 г. северната част на неорганизираната индианска държава е присъединена към Небраска, след това е включена в територията на Дакота, която през 1861 г. е откъсната от Небраска. След като границата на златодобива се премества към северните части на Роки маунтинс, територията на Айдахо се образува през 1863 г. от части от Уошингтън и Дакота, обхващащи днешните Айдахо, Уошингтън и Монтана. Монтана съществува от 1864 г. с временна столица Бенък. — Б.авт.

вернуться

2

Абсароките са отцепническа група от хидатса, мигрирала на запад. Различни източници посочват, че това е станало около 500 години или най-късно през 1776 г. След преместването те са се нарекли абсароки или „деца на птицата с голяма човка“, вид, който вече не се срещал в страната им. В езика на хидатса „абса“ означава голяма, хитра птица. Оттам е дошъл и френският превод, gens de corbeaux, т.е. врана. Те никога не се наричали така, въпреки че това е името, използвано от всичките им съседи. В знаковия език знакът за индианец врана се прави с повдигане на ръцете напред на височината на раменете и движение като махане на птичи криле. — Б.авт.