— Колко ли ще е забавно, татко, поне веднъж човек да изстреля нещо такова пред нея, за да види как от ушите й ще излезе пара.
Били Брадок се опита да не се засмее. Той винаги отклоняваше откритите разговори за различията между него и съпругата му.
— Или по-скоро еднометрови огнени струи от ноздрите й — отбеляза весело Блейз и прихна отново.
— Виж, скъпа… — започна полковникът, но си представи изражението на Милисент след „изстрелването на нещо такова“ и кикот заклокочи дълбоко в гърлото му. — Гледката би си струвала — съгласи се той през смях, — но ми обещай…
— Знам, папа — Блейз неохотно заповяда на усмивката си да се скрие. — Няма да го правя. Но по време на глупавите й следобедни събирания изкушението е толкова голямо. Ти обичаш ли ме, папа? — попита тя изведнъж. Мисълта за майка й за нея винаги бе свързана с безпокойство и объркване. Очите й се разшириха по детски очакващи.
Ръцете на полковника се разтвориха широко и Блейз се сгуши в уюта на неговата любяща прегръдка.
— Обичам те, миличко, повече от всичко на света — тихо прошепна той.
Майката на Блейз, типична южняшка хубавица, която и без това не проявяваше интерес към семейството, бе загърбила и еманципирания живот на своето единствено дете. В редките случаи, когато говореше със съпруга си и станеше въпрос за дъщеря им, Милисент Брадок троснато отбелязваше:
— Тя много прилича на теб, Уилям. И това не беше комплимент.
— Благодаря ти — винаги отговаряше той, тъй като пропитата в забележката злоба му убягваше. — Мислиш ли, че Блейз има нужда от нови ботуши за езда или от ново кожено палто? — питаше — той след това в опита си да намери някаква по-обикновена тема, която да направи разговора възможен.
Милисент имаше превъзходен вкус, той не можеше да го отрече, и затова разчиташе на нейната преценка, поне докато Блейз беше по-малка, при подбирането на подходящ гардероб за дъщеря им. По-късно той и Блейз сами обикаляха магазините, защото тя вече бе оформила свой собствен вкус.
Ако вярваше в развода, бракът му би приключил още преди години, но в неговата обществена среда това беше рядко срещан изход. При неговото състояние разделеният живот със съпругата му беше цивилизована възможност.
Така през пролетта на 1865 година семейството на Уилям Брадок и други заможни инвеститори от Бостън пътуваха, без да бързат, на запад с частния си влак в елегантни, обезпечени с всички удобства вагони. Пътуването беше едновременно една спокойна ваканция и възможност да огледат придобитите наскоро парцели и мини. Времето беше на тяхна страна в пролетния си разкош и докато мъжете говореха за бизнес, а дамите обменяха клюки, Блейз мечтаеше за дивата камениста земя на Монтана. За една млада жена, която намираше живота във висшето общество за определено тъп и не се интересуваше от средствата за борба с женската скука — обиколки по магазините и прелюбодеяния, лятото в Монтана криеше предизвикателство. Полъхът на непозната възбуда придружаваше нейното пътуване на запад. Тя усещаше тайнствения и необясним вятър на свободата.
Хейзард прекара един месец със своето племе и след това отиде до Даймънд Сити, където се разпродаваха най-новите разрешителни за минни работи.
Инвеститорите от Изток пристигнаха на крайната гара извън Омаха след двадесет безгрижни дни в луксозните вагони и се настаниха в най-разкошния хотел на Вирджиния Сити. Дамите почти не напускаха елегантните си хотелски стаи и рядко дръзваха да се разходят из Вирджиния Сити с неговите осем хотела, седемнадесет ресторанта, две църкви, два театъра, осем билярдни зали, пет елегантни игрални дома, три латерни, няколко публични дома и седемдесет и три бара по протежение на дългата главна улица, макар че в момента пролетните дъждове я бяха превърнали в кално мочурище, не особено подходящо за безгрижни разходки. Дамите също бяха предупредени за случаите на насилие, убийства и пиянски „геройства“ в рамките на тази многочислена и сурова човешка общност.
Мъжете яздеха из околностите, за да огледат новите мини. Блейз придружаваше баща си.
Лагерите на златотърсачите бяха разположени в близост до планинските потоци, необходими за извличането или отсяването на златото. Това бяха сурови, подвижни поселища, изникващи за една вечер с разпръсването на мълвата за ново находище. Въпреки че Блейз не очакваше някакви специални привилегии, затова че е единствената жена в групата, нейният баща винаги се стараеше да й осигури отделна стая, щом това беше възможно. Когато полевите условия надделяваха, едно опънато одеяло изиграваше ролята на параван. През нощите, прекарани под небето, тя и баща й спяха рамо до рамо върху постелките си, често разговаряйки до ранните часове на утрото. Обсипаното със звезди небе му напомняше за летата, през които бе спал на открито като младеж. Както казваше той, това беше един приятен отдих от претрупаната барака, превърнала се в дом на семейството му.