— Искам.
Ярката лунна светлина огряваше мрачното и сериозно лице на Блейз. Той я притисна по-близо и я обви с ръцете си.
— Ще бъдат само два дни, биа — прошепна той в меката й коса. — Червено перо ще ти прави компания. — Докосвайки смръщеното й лице с нежна милувка, той прошепна: — Ще ти донеса подарък.
— Не се опитвай да ме подкупваш с подаръци — запротестира Блейз и се поизправи, за да се облегне на гърдите му, с брадичка заровена в кръстосаните й ръце, — когато ще трябва да чакам два дни и да се чудя дали въобще ще те видя отново.
— Не се опитвам да те подкупя. Ти вероятно вече притежаваш половин Монтана при вълчия апетит на „Бул“. Исках само да ти покажа, че ще мисля за теб.
— По-добре си мисли как да останеш жив, Хейзард. Ако не възразяваш, това е единственият подарък, който искам.
— За това можеш да бъдеш сигурна. Усвоявам изкуството на оцеляването вече двадесет и шест години. А това ще е дреболия в сравнение с Викисбърг и Уайлдърнес Къмпейн.
— Това наистина ти доставя удоволствие, нали?
Хейзард лежеше в мрака, но и така тя можеше да си представи усмивката му.
— Набезите за коне са забавно занимание. Сега ми кажи, че ще ти липсвам.
— И сам го знаеш. Надявам се — устничките й се нацупиха за малко — да не си остана само с това.
Хейзард се засмя и след това целуна върха на нослето й.
— Бих ли рискувал живота си, щом знам при кого ще се завърна после?
— Не, мисля, че не — отвърна Блейз и една самодоволна, дяволита усмивка изгря на лицето й.
Той се усмихна отново, доволен, че сериозността й се е стопила. Определено предпочиташе игривата й арогантност.
— Ако имаш нужда от каквото и да е, докато ме няма… освен онова — поправи се той, забелязал повдигнатата й вежда. — И не забравяй — продължи той шеговито, макар че всъщност беше напълно сериозен, — че моите собственически чувства са доста ярко изразени.
— Малка луна ще идва ли?
— Не знам.
— Имай едно наум, в случай че дойде — заяви твърдо Блейз. — Моето собственическо чувство не се различава особено от твоето.
— Имаш честната ми дума — закле се тържествено Хейзард. И когато я обгърна с ръцете си, тя почувства, че цялата любов на вселената й принадлежи.
В последната минута преди заминаването му обаче тя не беше така възхитително храбра и се хвърли разплакана в прегръдките му. Той я целуна нежно, без ни най-малко да си мисли, че сълзите й са глупави, усетил, че също е на път да се разплаче. Това беше първата им раздяла.
— Нали ще внимаваш?
— Аз винаги внимавам — излъга той.
— Без геройски подвизи!
Той целуна поруменялата й буза и се усмихна.
— Никакви.
— Сигурен ли си, че се нуждаеш от повече коне?
— Да се нуждая ли? — Той я погледна изумено. — Та това е игра, биа. Нуждата няма нищо общо.
— Ами моите нужди?
— Те — каза той с глас, галещ като августовско слънце — са съвсем друга работа. — Очите им се срещнаха, като на две малки деца, замислящи лудория. Тя щеше да си спомня за магията на този миг през целия си живот. — Червено перо ще се грижи за теб. Дръж се прилично.
— А ако не се държа? — Ясносините и очи бяха закачливи.
— Защо мислиш, че вземам Орлов дух със себе си?
— Нямаш ли ми доверие?
— Имам ти, разбира се — успокои я той.
— Ами ако ми стане скучно?
— Ще се върна, преди скуката да е станала фатална. Имаш думата ми. — Той извади едно орлово перо от украшението на главата си и го постави зад ухото й. Абсароките считаха орловите пера като знак за успех. Хейзард погледна лицето на своята жена, гледа я дълго, защото можеше никога повече да не я види. После я целуна и тръгна.
Хейзард и още двадесетина воини, облечени в пълно бойно облекло, с пушки и ножове, бойни тояги и копия, с торби, пълни с провизии, яздеха мустангите си по посока но Високите сини планини.
Сърцето на Хейзард бе изпълнено с радост, докато преминаваха през необятните, безлюдни и тихи полета. В него се надигаше дълбоката му любов към родната земя, земята, за която неговият народ се бе сражавал и умирал. Равнини и хълмове, реки и езера, тополи и трепетлики, върби и борове — просторни, спокойни пространства, над които се спускаше ниско синьото небе. И тези величествени планини, неделима част от неговото детство, така жизнено присъстващи в далечината, че Хейзард не можеше да си представи как е живял в Бостън без тях.
Изправен вълк, който водеше коня си в раван до него, се усмихна ведро.
— Залагам два коня, че ще ги спипаме преди Мидената черупка.
Беше удоволствие да яздиш рамо до рамо с най-добрия си приятел.
— Така да е. — Неговата собствена усмивка беше не по-малко уверена. — Аз пък казвам, че ще е на около миля от северния склон. Какво ще кажеш, конят, който яздиш, да е единият от двата?