Достигнала до средата на хълма, точно срещу прословутото „дърво на обесените“, където местните жители бяха успели да обесят сто и двама бандити през последните няколко месеца, тя видя, че пътеката свършва и преминава в неотъпкана кал. Блейз я прокле с невинен, но ясно произнесен израз. Мисълта за връщане в хотелската стая беше неприемлива, но ако останеше тук, сигурно щеше да се изпече до залез слънце. Тя продължи няколко метра по-нагоре, изучавайки скалистия терен, като се опитваше да намери някакъв път, по който да заобиколи дългия кален участък. Десетина метра напред теренът преминаваше в ронлива шиста, която правеше ходенето по нея опасно. Докато преценяваше с бърз поглед трудната повърхност, тя забеляза полуприкритата фигура на индианец, който спеше в сянката на една здраво пуснала корени хвойна.
Тя прекоси краткото разстояние до мястото, където лежеше той, застана до краката му и го побутна с върха на ботуша си. През последните седмици Блейз бе видяла няколко индиански следотърсачи и нито един от тях не й се бе сторил прекалено страшен. Освен това тя бе надарена с малко повече от нужната дързост.
— Ставай. Нужна ми е помощ.
Мъжът не помръдна. Нейните сапфирени очи се загледаха несъзнателно в могъщото му тяло, облечено само в кожени гамаши и украсени мокасини. Той беше прекрасен. Стройният му мускулест торс беше чудесно сложен, лицето и правият му нос бяха фино очертани, а косата — завързана с кожен шнур, беше като черен сатен. За един безмълвен миг тя стоеше почти хипнотизирана от този образец на дивата природа. Блейз забеляза леките следи от рани по гладкото изумително тяло и се зачуди за произхода им. Един диагонален белег се проточваше под прилепналите кожени гамаши и очите й проследиха евентуалното му продължение, докато някакво необичайно за нея благоприличие й нашепна, че подобно усещане може да се окаже опасно.
Връщайки се към реалността, тя отново побутна обутия в мокасина крак, но този път по-силно, вероятно в отговор на разбудилата се у нея разтревожена съвест.
Този път той се обърна и красивите му очи бавно се отвориха. Преценяващият поглед на Джон Хейзард Блек откри стройна, нежна жена с класическа хубост. Косата й блестеше върху раменете и се спускаше безредно като кехлибарен водопад. Очите й бяха големи, устните — меки и пълни, а когато проговори, гласът й прозвуча властно.
— Не ме ли чу?
Привикнала да я обслужват и глезят в един свят, в който не й се отказваше нищо, Блейз произнесе въпроса си с отсянка на раздразнение и високомерие. Днешният ден бе преминал отвратително. Беше непоносимо горещо, разходката й до върха на хълма бе осуетена и тя бе раздразнена от това, че не бе отишла с баща си, както обикновено. Остротата й замъгли за кратко нейната изящност.
— Пренеси ме през това — заповяда тя, сочейки калта. След това бавно, както се обяснява на много малки деца, продължи:
— Аз… дава… долари. — Тя измъкна от джоба си златна, двадесетдоларова монета и я протегна към индианеца.
Единствено очите на непознатия реагираха. Хейзард, възпитаван в духа на могъщата култура ма абсароките, син на вожд и вожд по право, обикновено обръщаше малко внимание на желанията на жените. И то само когато беше в добро настроение. Днешният ден не беше от добрите му дни. Той бе имал ужасен спор с някакъв агент, свързан с една инвеститорска група, която искаше да купи неговия парцел. Когато му каза, че не се продава, агентът отказа да му повярва. След това естествено се убеди под дулото на карабината, но така или иначе Хейзард не обичаше да го заплашват. А и сега се опитваше да открадне малко от толкова нужния му сън. Оцеляването в лагерите на златотърсачите, както и в планините, често зависеше от лекотата, с която спиш, ако ти се отвори въобще такава възможност.
— Четиридесет долара — заяви Блейз троснато, като си мислеше, че като вдигне цената, ще успее да изкопчи някаква реакция и извади още една златна монета.
Но дори утроеното предложение не предизвика промяна у невъзмутимия висок мъж. Ни най-малка. Тъмните разгневени очи се затвориха още веднъж като знак, че смята да си почива.
— Не разбираш ли? — избухна Блейз. — Пренесеш… мен… през… кал. — Тя отново не получи отговор, замълча вбесена, после тропна с малкия си обут в ботуш крак и направи грешката да извади пистолета си. Това беше доста глупаво и ако слънцето не я измъчваше и не бе така вкисната, тя би го разбрала.
Ненадейно, бърз и прецизен като атакуваща пантера, Хейзард скочи на крака и изби пистолета с твърдия ръб на дланта си. Блейз отхвръкна на земята толкова рязко, че зъбите й изтракаха. Притисната под твърдото му тяло, тя усети как сърцето й заби бясно. Мили Боже, помисли си тя, той беше бесен, тоя полугол индианец. Какви ги вършеше?