— Ще трябва ли да се връщаме? — запита тя, почувствала се спокойно и в безопасност тук, в планините.
— Дългът ми е свързан с това място. Трябва — каза Хейзард, усетил същата тъга от заминаването, която мъчеше и Блейз. — Един вигвам в планините с теб и нашето дете… някой ден… — Гласът му се изгуби под напора на настъпващото тревожно бъдеще.
Сълзи изпълниха очите на Блейз.
— Може ли детето да се роди тук, в планините?
Той кимна, обладан също от желанието детето му да се роди сред покой и любов. Тук, в земята на неговия народ, той и Блейз бяха получили най-доброто, с което би могъл да ги дари светът, и страстно желаеше това изобилие и за детето си.
— Обещай ми — помоли го тя. Имаше нужда да чуе тези думи като защита срещу прокрадващото се предчувствие, да се вкопчи в тях, за да се избави от страховете, които изпълваха съзнанието й.
— Обещавам — каза Хейзард, защото обичаше тази жена. Това беше обещание, в което той искаше да вярва, обещание, което се надяваше да бъде в състояние да спази.
ГЛАВА 29
Те потеглиха на зазоряване, придружени от Изправен вълк и дузина воини, тъй като след набега срещу Черните стъпала имаше възможност те да отвърнат на удара.
Колибата си беше все същата, като се изключат няколкото доставки на Джими. Входът към мината беше недокоснат. Изправен вълк и воините претърсиха цялата област наоколо, преди да я обявят за безопасна. Никъде нямаше следи от нарушители. Малко преди залез слънце Хейзард и Блейз се сбогуваха с тях.
— Чувствам се като у дома — заяви Блейз, застанала на входа, докато оглеждаше тясната примитивна колиба. Всичко тук й навяваше спомени.
— Нашият пръв дом — каза Хейзард и обви ръце около кръста й. — Уморена ли си?
Тя облегна гръб на силните му гърди.
— Не, на връщане пътувахме мързеливо.
Хейзард го бе замислил така. Не искаше да рискува по никакъв начин здравето на Блейз.
— Сега трябва да се пазиш. Не се захващай с твърде много неща.
— Чувствам се чудесно.
— Аха — съгласи се той, притисна я към себе си и се наведе, за да целуне бузата й. И отново се зачуди, както често му се бе случвало, откакто тя се бе задала по склона преди толкова много седмици, как въобще бе живял без нея преди. Това го върна към една мисъл, която се мяркаше често в съзнанието му, след като Блейз му бе казала за бебето. Той внимателно я обърна в преградката си и каза:
— Сега, когато бебето е на път…
Блейз повдигна вежди в очакване, след като той се поколеба.
— Да? — Тя веднага се разтревожи от сериозния поглед на Хейзард.
— Трябва да открием баща ти. Той трябва да научи за детето и за нашата женитба. — Или пък, помисли си Хейзард, ако той е мъртъв, Блейз трябваше да научи затова, за да не го очаква.
— Това ми допада. Знам, че татко ще се зарадва за мен, за нас. Той винаги ми е казвал: „Щом откриеш любовта, ще го усетиш“. Преди да те срещна, не бях съвсем сигурна дали е прав. Мислиш ли, че ще можем да му изпратим съобщение по някакъв начин… може би чрез Джими?
— Ще проверя това — отвърна Хейзард, убеден, че дори Джими да не знаеше къде е Полковника, то Роуз щеше да разбере. Сега, след като бе освободил водача си, Били Брадок трябваше да се е върнал в Даймънд Сити или Вирджиния Сити, при условие че беше жив.
Същата вечер, когато Блейз и Хейзард се нанасяха отново в колибата и обсъждаха възможностите да се свържат с Полковника, Янси и Милисент Брадок обсъждаха възможностите около своя брак.
— Ще трябва да изчакаме една година, миличък. Знаеш какво изисква етикетът.
— Милисент — отвърна й Янси с изпълнена с желание усмивка, — мога да изчакам и година. Казвал съм ти го и преди. Моля те, не го повтаряй. Знаеш ли колко време съм търсил жена като теб? — Дълбокият му глас бе развълнуван и дрезгав, след като ножът на Хейзард бе пробол гърлото му. Янси се бе люшкал между живота и смъртта, докато наетите преследвачи се бяха завърнали в Конфедерейт Гълч, малко след нападението на Хейзард. И макар че през повечето време беше в кома, той бе успял да чуе новината: Полковника е мъртъв, жертва — те се бяха изсмели цинично — на индианци-отцепници. Новината бе събудила жизнената сила на духа на Янси и той се бе преборил със смъртта.
Месец по-късно той вече се беше възстановил, а тялото на Полковника се бе озовало в погребалното бюро, подготвено за пренасянето му на изток веднага щом скърбящата вдовица откриеше своята дъщеря.
Милисент се нагласи и го погледна изпод скромно притворените си клепки, както я бяха учили още от времето на светския й дебют.