Хейзард си заповяда да тръгне, въпреки че се чувстваше замаян и му се гадеше, а счупените кости стържеха по плътта му при всяко помръдване и го принуждаваха да спира и да почива след всяка крачка. Трябваше да достигне до запасите си, преди експлозията да направи тунела мрачен като катран. Въпреки че вече наближаваше малката дървена кутия със свещите, първата експлозия го притисна към стената.
Когато димът се разсея, половината от входа беше вече затрупан.
Той се опита да побърза, осъзнавайки, че още един или най-много два взрива ще прекъснат достъпа на светлина. За нищо друго не мислеше в момента. Просто си бе набелязал свещите като цел. Болката беше прекалено силна, за да му позволи да мисли ясно за нещо друго. Тя затрудняваше мисловния му процес и беше на път да парализира мозъка му напълно. Да се изправи при убийствената агония, която разкъсваше съзнанието му, и с усилие да се задържи прав във водовъртежа на мрака, се оказа едно от най-ужасните усилия, които му се бе налагало да прави в живота си. Той се прегърби и закрачи по тунела, като всяка следваща стъпка му се струваше абсолютно невъзможна. Опитваше се да съсредоточи мисълта си върху Блейз, съзнавайки, че трябва да й помогне. Само една мъничка частичка от потъналия му в мрачно забвение, мозък успя да се раздвижи от налудничавото усещане за паника, което името й събуди в него. Но и това чувство беше отвъд ясното формиране на понятия, отвъд последователната логика. Името й се носеше из замъглената вътрешност на тунела на най-ниското ниво на ужаса и просто отекваше като реален вик из изпълнените с болка коридори на съзнанието му.
Той спря, наведе се и се опря на стената на тунела, поемайки въздух на непосилно дълбоки глътки, загледан незаинтересовано в кръвта, която капеше от пръстите му. Смазан, Хейзард нямаше и представа колко дълго е престоял така, докато времето изтичаше заедно с кръвта му. Тръсна на два пъти глава, за проясни погледа си и да накара бездейния си мозък да реагира. Някъде отдалеч се дочуваха множество гласове, заповеди, отговори, сприхави предложения, троснати команди. Когато разклати главата си за трети път, той осъзна къде е. Кутията със свещи. Кутията със свещи, повтаряше унесено той, а инстинктът му за самосъхранение подтикваше замъгления му мозък. „Побързай“, изкомандва панически той.
Болката го поглъщаше като приливна вълна. Изръмжа дълбоко в гърлото си и направи още една крачка, облягайки се на стената за опора. Агонията го връхлетя с подновени сили и той стисна здраво зъби, за да понесе шока.
Вторият взрив го повали на земята и той лежа цели пет минути, преди да успее отново да се изправи на колене. Опита се да пълзи, но ранената му ръка, която се влачеше по неравния под, предизвика у него пристъп на такава нетърпима, ужасяваща болка по оголените му нервни окончания, че той остана да лежи още няколко продължителни мига, без да има контрол над тялото си. Опита се да мисли за други неща, да отвлече съзнанието си от нечовешката болка само за миг, колкото да успее да се изправи. Потеше се обилно, тялото му беше на ръба на шока и само невероятната му воля го задържаше вън от мрака. Сантиметър по сантиметър, агонизирайки, той се изправяше по стената, докато накрая успя да стъпи на краката си. Тогава видя кутията — неясен силует на около десетина метра. Следващият взрив щеше да го погребе тук. „Не мисли, само върви, заповядваше той на тялото си. Върви или ще умреш“.
Хейзард се бе изпънал изтощен до кутията, когато проехтя третият взрив. След това можеше само да усети мириса на спускащия се прах, но не и да го види. Беше останал в пълен мрак. Сякаш точно навреме мозъкът му изпусна крехката връзка със своята собствена вътрешна светлина и Хейзард загуби съзнание.
Когато Блейз се съвзе, тя видя първо майка си. Това беше лице осветено от някакъв вътрешен триумф, злорадстващо лице. Лице, което виждаше в нея смъртния си враг.
— Ти… — обвини я Блейз тихо и с горчивина. Милисент докосна перлите на шията си. Това не беше нервен тик. Беше ленив и безстрастен жест.
— Един ден ще ми благодариш, когато пораснеш и поумнееш. Само глупавите млади момичета правят грешката да се влюбват в презрени мъже.
Блейз бе говорила в съня си, бе викала Хейзард, бе плакала за него. А Янси бе описал опита й да се изскубне преди експлозията, когато бе чула вика на Хейзард.
— Той струва хиляди пъти повече от теб — отвърна остро Блейз, с очи, режещи като кинжали. Хейзард притежаваше качества, които хора като Милисент и Янси никога нямаше да притежават, качества недостъпни за тяхната алчност.
Милисент се изсмя леко.
— Капризно дете. Ще размислиш щом веднъж пораснеш.