— Лесно. Ще я накараме да ни определи за попечители. И всичко ще е наше. — И Янси огледа доволно блестящия връх на ботуша си.
— Но какво ще стане след това? Не можем да я държим заключена вечно. Хората ще се разприказват.
Очите му срещнаха спокойно погледа й.
— Щом веднъж се роди детето — каза той с тихия, равен глас, с който хората отмятат предметите в някой списък, — ако тя отпътува, да речем, за Северна Франция, или за някоя тиха къщурка сред стадо овчици, ще й бъде обещано, че ще получава издръжка и детето няма да пострада.
— Доста добре звучи — каза Милисент с интерес.
— Засега ще трябва да казваме, че тя се е върнала в Монтана, оставяйки ни за попечители в нейно отсъствие. След като детето се роди, ще се погрижим тя да отпътува за Европа. И тогава ти и аз ще разполагаме с двадесет и два милиона джобни пари.
— Мисля, че имаш невероятно въображение.
— А твоето, без съмнение, ще ни посочи не по-малко оригинални начини за похарчването на тази огромна сума.
Милисент се изсмя.
Тази вечер те отнесоха вечерята на Блейз на горния етаж, като обясниха на слугите, че отварянето на завещанието й е причинило емоционален стрес, който би могъл да бъде преодолян най-добре с почивка в леглото и усамотение. След като внимателно заключиха вратата, те оповестиха на Блейз своите планове.
Тя слушаше внимателно, въпреки че през цялото време мозъкът й пресмяташе всички възможности за избавление.
— Ако не се противиш — привърши Янси, — всичко ще се нареди чудесно.
— За вас, да — отвърна кратко тя, — но не и за мен.
— Ти ще си получиш детето.
— А вие — моите пари.
— Честна замяна.
Всъщност Блейз не се интересуваше особено от парите. Тя разполагаше с фонд, който дори те не можеха да докоснат, и той й беше повече от достатъчен, за да живее. Просто я дразнеха размерите на алчността им. И едновременно с това малко я плашеха. Докъде ли биха стигнали, за да си осигурят правото над двайсет и двата милиона? А нима смъртта на Хейзард не отговаряше недвусмислено на този въпрос?
Ако тя им предоставеше наследството, нейното и на Хейзард, детето щеше да загуби от това. Така й се искаше той да е тук, за да я посъветва. Вероятно би казал, че парите не са от значение. Или пък не би казал така? Колко упорито се бе трудил той, за да осигури бъдещето на народа си. Тя тъкмо бе узаконила този следобед завещанието си, написано във влака. Сега то беше на съхранение при Къртис. Ако тя ги определеше за попечители, нейното дете никога нямаше да получи това, което му се полагаше по рождение. От друга страна, ако не го направеше, то можеше да не се роди. Едно малко дете щеше да е много по-лесно за убиване от Хейзард. И щом той не бе успял да ги спре, как би успяла тя да го стори?
— Искам да си помисля — каза безстрастно Блейз.
— Само не се забравяй — заповяда й Янси.
— Имам поне шест месеца, преди да успеете да изпълните заплахата си.
— Но междувременно можем да направим живота ти доста неприятен.
— Благодаря за предупреждението.
— Давам ти три седмици — каза той.
— Надявам се тя да прояви здрав разум, нали така миличко? — прошепна Милисент, помахвайки лениво с ветрилото си.
— Три седмици — напомни й Янси и тръгна към вратата, за да я отвори. Милисент го последва и Блейз остана сама.
Хана си бе тръгнала. За това ги бе попитала най-напред. Хейзард беше мъртъв. Къртис и другите й приятели щяха да бъдат уведомени, че тя се е върнала в Монтана, ако я потърсеха. А слугите си мислеха, че тя е в нервна криза и е пазена от любопитни погледи. Тя и детето й бяха сами… заедно с Янси, Милисент и двайсет и двата милиона, които те искаха. Никак не й бяха харесали очите на Янси, когато бе казал „доста неприятен“. Бе виждала този поглед и преди в очите на мъже, които не се стремяха към парите й.
Тази нощ тя си пожела много силно, както това правят малките деца, пожела си Хейзард да беше жив, пожела си те двамата и тяхното дете да можеха да живеят заедно сред покритите с облаци планини, пожела си да можеше да го срещне, без златото и алчността да застават между тях.
А на другата сутрин — сякаш желанията се сбъдваха — Янси влезе в стаята й със закуската и с още нещо, което възприемаше като интересна клюка.
— Май ще размислиш относно мечтата си да се върнеш в Монтана — каза той облегнат на вратата, облечен в костюма си за езда.
— Предполагам, че трябва да попитам „защо“, нали така? Добре, Янси, ще бъда послушна. Защо? — И тя затвори книгата, която четеше, постави ръцете си върху нея и го погледна спокойно.