— Защото твоят любовник си е намерил нов креват.
— Това някакъв метафоричен опит ли е? Ако е така, не мисля, че е оригинален. — Но сърцето й заби по-бързо, защото Янси не бе способен да се изразява остроумно. Когато казваше „креват“, той имаше предвид точно това. Тя заповяда на ръцете си да се отпуснат, преди той да е забелязал, че са се вкопчили една в друга.
— Копелето е оживяло някак си — каза грубо Янси — изпод петдесетте кила динамит.
Радост, изместена след това от безнадеждност, преминаха през съзнанието й за един кратък миг. Вътре в себе си Блейз танцуваше, полудяла от щастие, но външно спокойна тя каза:
— В такъв случай, ще е по-добре веднага да отключиш тази врата и да отпрашиш за Вирджиния, защото тук едва ли ще си в безопасност.
— Ти май не ме чу, а? — провлачи мазно той, макар и с неудачно дрезгав глас. — Той няма да дойде. Той е в Конфедерейт Гълч. Той е в леглото на Роуз в Конфедерейт Гълч. А там е вече близо месец.
Думите я вледениха. Трябваше да е станала някаква грешка. Тя беше негова съпруга. Той й го бе казал. Те щяха да си имат дете. Не можеше да е отишъл при Роуз. Той трябваше да дойде за нея.
— Предложението ми си остава, богато малко момиченце. Три седмици. Подписваш документа за попечителството или аз преминавам към някои не особено нежни способи на убеждение.
Тя стана от канапето и отиде до прозореца, преди той да е забелязал колко е разстроена. Не получил отговор на въпроса си, Янси излезе, но последните му думи продължаваха да кънтят мрачно в съзнанието й:
— Не го чакай, богато малко момиченце. Тия индианци са си такива — първо в кревата, после сбогом. А както чувам, тоя Хейзард бил истински рекордьор в това отношение.
Но тя зачака. Въпреки всичко. Въпреки вулгарните намеци на Янси, въпреки огромното разстояние, което ги делеше, въпреки пристъпите на несигурност, когато се опитваше да разсъждава като Хейзард.
В края на третата седмица Янси дойде в стаята й, както бе обещал. Тя все още не бе подписала. Все още удържаше. Но когато го видя да влиза през оная вечер, облечен в жакардовия си копринен халат с ръчно плетените въжета, завързани леко на ръката му, с този хищен поглед във воднистите му очи, тя обърна глава и погледна за миг през прозореца към реката. Когато се обърна отново, крехките й рамена потръпваха леко.
— Това няма да е необходимо — прошепна тя. — Ще подпиша.
И Янси си тръгна със състояние в джоба.
Блейз плака, докато успя да заспи. Това не бяха сълзи за загубата на наследството, а сълзи по загубената любов. Той не бе дошъл за нея. Не го беше грижа дори за собственото му дете. Но пък нали Джон Хейзард Блек вече си бе имал жени и любовници. Най-вероятно бе успял вече да забрави и името й.
Янси и Милисент бяха будни през по-голямата част от нощта, заети с поливането на новопридобитото състояние с отлежалото скъпо шампанско на полковник Брадок.
— Може и да е бил селянин, скъпа, но е разбирал от вина — отбеляза Янси, отваряйки още една отлично запазена бутилка от изрядно подредената изба на Полковника.
— Едно положително качество в иначе нищо неструващ като цяло характер едва ли е достатъчно, за да бъде спечелена нечия симпатия — отвърна Милисент, която, макар да дължеше на прозорливостта на съпруга си това огромно богатство, на което сега можеше да се наслаждава, нямаше никакво желание да му отдаде Дължимото. — Роденият селянин си остава селянин — натъртено заяви тя.
— Което ми напомня — замислено каза Янси, — че не би било зле да сложим край на селския му род.
Милисент се изкикоти гърлено.
— Доста си закъснял, Янси. Вече седмици откакто си е просто един труп.
— Имам предвид — той направи кратка пауза — неговия внук. Като застраховка — каза той — срещу бъдещи претенции.
Объркана, Милисент седна в леглото, в което се бе излежавала лениво допреди малко, и свали чашата от устните си.
— Как предлагаш да го направим?
— Познавам един специалист в Ню Йорк, който помага на загазили момичета.
— Тя никога няма да се съгласи с аборта.
— Не е нужно да се съгласява. Та нали ние сме попечителите, ние можем да и казваме какво да прави, не да я молим за това.
— Къде и кога? — попита Милисент, разпознала тутакси гаранцията за бъдещата им сигурност.
— Там, където ходят всички — при мадам Рестел31 в Ню Йорк. Съществува дори възможност — добави Янси — Венеция да не преживее аборта. — Веждите му се повдигнаха многозначително.
— Достатъчно Янси, не искам да слушам повече.
— Добре, няма да слушаш, а иначе?
— Отказвам — отвърна тя ни най-малко изумена, по-скоро предпазлива — да слушам за каквото и да е повече.
31
Мадам Рестел правела този вид операция три десетилетия в Ню Йорк и бизнесът й процъфтял дотолкова, че успяла да си построи една от най-големите къщи на Пето авеню. Зад гърба й хората я наричали мадам Убийца и се втренчвали в нея, когато излизала на разходка по Пето авеню с екипаж от сиви коне към Сентрал Парк. Двама мъже, облечени в черни ливреи с тъмносиня подплата на реверите, се возели на седалката пред нея. Имала най-добрия шивач в града, а когато било студено, си слагала маншон от норка, за да предпази ръцете си, както правели прочутите пианисти и цигулари. Полицията знаела с какво се занимава, но не я безпокояла, защото тя постоянно заплашвала да разкрие едни от най-интересните семейни тайни в нюйоркското общество, ако някой има нахалството да й досажда. Ако трябва да се погледне истината в очите, мадам Рестел не би могла да оцелее и месец там, ако хората не са я искали. — Б.авт.