Две дечица си играеха край майките си, които приготвяха ястията за вечерята. Хлапетата бяха едва на две годинки, или даже на по-малко, защото все още залитаха на пълничките си несигурни крачета. Те се занимаваха с меките си играчки, направени от любящите им родители, опитваха своя съкратен вариант на абсарокския и се смееха звънко на безсмислените фразички, които им подхвърляха майките. Бяха здрави, щастливи, обичани. Играеха си по огряната от слънцето земя на абсароките, отвоювана и защитавана от шестнайсет клана.
Изведнъж Хейзард пожела неговото дете да израсне тук, сред неговия народ, заедно с него самия. Не в Бостън, където да го потиска сивият, покрит със сажди сняг, където къщите са сбутани една до друга и никога не може да се види залезът на слънцето. Той не искаше детето му да бъде отгледано в каменната къща на Бийкън Хил, изпълнена със слуги, а не с любов. Да бъде отгледано от майка, чиито думи са просто хладно преценени делови хватки. Мисълта за неговото дете, растящо в претъпкания сив град, накара кожата му да настръхне.
И така, без да се съобразява с логичните доводи и здравия разум, който го бе държал неотклонно със седмици в Монтана, въпреки извода, до който бе стигнал след прочитането на бележката на Блейз, той се върна във вигвама си и започна да се приготвя за път.
— Забързал ли си се за някъде? — попита го Изправен вълк, застанал на обления в слънчева светлина вход.
— Отивам в Бостън.
— Нужна ли ти е помощ?
Хейзард завърза пътната си торба с две бързи движения.
— Не, благодаря — каза той. — Знам как да се справя с нея. — След това се изправи, пресегна се за колтовете си и ги постави във вече завързаните кобури.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Спомни си за…
Ледената ярост не бе насочена към него, но тя го накара да замлъкне на средата на изречението си. Хейзард овладя изблика си на гняв и в следващата секунда се усмихна извинително заради избухването си.
— Мисля, че е крайно време — обясни студено той, с доста голяма резервираност — мис Венеция Брадок да разбере, че дори на милионерските щерки им се налага да си плащат понякога. Доста време нещата ставаха според плановете й. Искам си детето.
— Ами ако Синьо цвете…
— Ще прави каквото й се казва. — Гласът му беше рязък. — Една нагла кучка за година ми е повече от достатъчна. Ще се видим след около месец.
— Заедно с твоето дете?
Една вълча усмивка преряза лицето на Хейзард.
— Така да се каже.
Той потегли от гарата в Даймънд Сити два дни по-късно, тъй като влакът беше най-бързият транспорт за момента — нали пътуваше денонощно. Ако бе тръгнал с кон, щеше да му се налага да спира, за да почива. Точно така и прекара по-голямата част от пътя, свит в ъгъла на вагона, за да пази все още слабата си ръка, с шапка, килната върху лицето му. Не беше в настроение за разговори и просто не отговаряше, когато се обръщаха към него. А пътниците не отправяха второ изречение към мургавия, облечен в черно мъж. Той помръдна забележимо само веднъж през целия дълъг път. Бандити задържаха влака на третия ден от пътуването, източно от Солт Лейк Сити. Хейзард реагира автоматично на насилието — безпогрешно и с увереност ги застреля й тримата, с движение, прекалено бързо, за да бъде проследено от човешко око. Петимата други пътници го видяха само да прибира димящите колтове в кобурите им така, сякаш прибираше рестото си в джоба. След това прихлупи шапката си малко по-ниско от нивото на веждите и отново затвори очи. Когато машинистът му подвикна с благодарност, Хейзард изръмжа нещо неразбираемо. След тази демонстрация на точност останалите пътници му освободиха още по-голямо жизнено пространство и той ги чу да шепнат: „Наемен убиец“.
Достигна Бостън за рекордно време — десет дни, шест часа и трийсет и две минути.
Янси оповести плановете си на Блейз един час преди да я заведе долу до чакащата ги кола.
— Няма да го направя — каза тя, противопоставяйки се остро. — Не можете да ме накарате.
— И представа си нямаш колко опърничави млади жени са минали през ръцете на мадам Рестел — спокойно отвърна Янси. — Родителският натиск в такива случаи е доста обичаен. Ти ще си само поредната от цяла редица млади жени, които са имали глупостта да се замесят с мъже не от тяхната черга. Ще го направиш — рязко каза той, без каквато и да е претенция за учтивост. — Ако се наложи, аз сам ще те завържа за масата. А мадам Рестел няма да задава повече въпроси, щом й предложа двойно заплащане.