— Ще й кажа за вас.
— Няма да ти повярва. Всички млади момичета стават истерични, щом не им разрешат да се омъжат за учителя си по танци, коняря или пазача на дивеча. И дори твоята историйка да е малко по-различна, никой не й плаща за съчувствието. Мадам Рестел не си е построила най-голямата къща на Пето авеню, като е отказвала да поеме изгодни поръчки. Тръгваме след час, тъй че не си хаби приказките.
Осъзнала, че доводите й няма да помогнат, Блейз се примири. Сега поне щяха да я пуснат от заключената й стая и възможностите за бягство щяха да са по-реални.
Тя се облече внимателно. Тъй като беше в траур, нанизът й от черни перли нямаше да привлече вниманието. Искаше й се да изпразни кутията си за бижута в своята дамска чантичка, но не посмя да го направи. Янси сигурно щеше да я претърси много внимателно и ако тя излезеше от къщата с цяло състояние в бижута, плановете й щяха да станат съвсем прозрачни. През този ден тя излизаше от стаята си за пръв път от три седмици, а това беше макар и малка, но все пак възможност за бягство.
Черните перли не привличаха особено вниманието на фона на черната коприна на роклята й — тя просто бе избрала най-подходящото за траура бижу. Но освен това нанизът беше и най-ценното й украшение. Заради своята рядкост черните перли превъзхождаха всяка друга скъпоценност. А тяхната равностойност в пари можеше да купи свободата й. Ако мадам Рестел беше наистина добра търговка, както Янси твърдеше, то тя сигурно можеше да бъде убедена да й позволи да му се измъкне.
Но Янси не бе единственият проблем. Блейз забеляза в колата още две наети горили. Двама едри, мускулести мъже, извисили се над нея, които застанаха от двете й страни, след като тя се качи в купето с дръпнати завеси. Физиономията й остана все така подходящо разкаяна презрялото пътуване до гарата, както и във влака за Ню Йорк, но мозъкът й трескаво обмисляше безбройните подробности на бягството й. Времето, необходимо за един аборт, щеше да й даде поне минимална преднина, преди Янси да е открил измамата. Ако успееше да се добере до банката на баща си в Ню Йорк, можеше да изтегли пари за пътуването на запад от своя фонд. Щеше да е най-добре да избягва гарите, реши тя. Трябваше да наеме кола и кочияш за първите два-три дена и да се качи на влака от Балтимор или Уошингтън. Никой нямаше да предположи, че се е насочила на юг.
ГЛАВА 35
Милисент Брадок изглеждаше от глава до пети като дама от висшето общество. Тя носеше траурна рокля от тъмносиня коприна, украсена със само два наниза от малки перли. Светлата й коса, прибрана с панделка в шиньон, изглеждаше невероятно, тялото й бе изправено, а ръцете — преплетени грациозно пред нея. Тя току-що бе допила първата си чаша чай и сега стоеше до прозореца, наслаждавайки се на късните рози в малката градина, засадена пред кабинета й.
Вратата се отвори рязко и Милисент се обърна раздразнено, за да накаже слугата, който бе имал наглостта да влезе, без да почука преди това.
— Къде е тя? — Това беше заповед, произнесена с тон, който не се интересуваше нито от нейното състояние, нито от вътрешния ред в грандиозната, тридесетстайна къща на Бийкън стрийт.
Милисент замълча достатъчно дълго, така че това да бъде прието като грубост.
— Моля? — каза тя накрая. — За кого се мислите, та да нахълтвате тук?
Той само я изгледа яростно.
— Тя не иска да ви види — отровно заяви Милисент.
— Веднага ми я доведи тук.
— Тя не иска да ви види. — Повторената фраза бе високомерна и надута.
— Качвам се горе.
— Тя не е там — каза рязко Милисент.
Той спря, както се бе запътил към вратата, и се обърна.
— Тогава къде е?
— Не е тук — каза господарката на къщата с нескрито задоволство в гласа си.
— Очевидно. Къде е?
— Това въобще не е ваша работа.
— Не предизвиквай късмета си, Милисент. Къде е?
— Ще заповядам да ви изхвърлят. Няма повече да търпя това явно натрапничество в дома си. Ако не се махнете незабавно…
— Я зарежи тия южняшки дрънканици. Да не мислиш, че ме е грижа какво искаш ти? — Той тръсна глава едва доловимо. — Освен това и двамата знаем, че тук няма кой да ме изхвърли. Сега, давам ти само десет секунди, за да ми кажеш къде точно е Блейз, или ще те удуша точно там, където си застанала.
— Не й ли причинихте вече достатъчно? — Възможността да бъде удушена посред бял ден в собствения си дом, й се струваше доста нереална.
Той хвърли един поглед на тежкия златен часовник, който бе извадил от малкото си джобче.
— Тя ли ти каза това?