— Ей така. — Това беше гласът на един абсарокски вожд, непоколебим и безкомпромисен.
— А дали аз нямам право да кажа нещо по въпроса?
Страхотно, помисли си Блейз, усетила как собственият й темперамент отвръща на лаконичния абсолютизъм на Хейзард. След всичките тези месеци, ето ги отново там, откъдето бяха започнали.
— Мисля, че твоите желания бяха достатъчно толерирани през последните няколко месеца. Мината ще ми отнеме седмици, за да я отворя отново, седмици тежък, неприятен труд. Да не говорим за скромния опит да бъде съкратен животът ми. Може и да съм бил глупак досега, но мъченичеството ме превъзпита. И това също. — Заздравяващата му ръка бавно прекоси пространството между двама им. — Ти може и да не искаш детето ми, но аз го искам.
Блейз отвори уста, за да отрече яростно неговите заблуди, но Хейзард продължи да говори:
— Няма да те задържам повече от необходимото. След като детето се роди, ще си свободна да си тръгнеш. Ще намеря дойка в лагера.
Уверената му арогантност и познатата негова склонност да се налага я поразиха, както винаги.
— Като кобила за разплод, така значи? — Мекият глас на Блейз прозвуча отровно.
Хейзард погледна към нея. Гласът му беше равен, а бронзовото му лице спокойно.
— Не аз пожелах да стане така. Ти го пожела. Бележчицата ти беше пределно ясна.
— Мътните те взели! Никаква бележка не съм оставяла!
— Е, тогава е била някоя друга Блейз. — Сарказмът му я сряза.
— И ако не си тръгна… не позволя да ме изриташ, след като детето се роди? — попита разгорещено тя. Очакваше яростен отговор. Но сбърка.
— Сигурен съм, че ще предпочетеш да си тръгнеш — натърти той с безстрастния си глас. — Сега вече няма да си първата жена, биа. А — студеният му отнесен поглед се отправи към нея, — честно казано, животът на втората съпруга не е много приятен.
— Втора жена? — Блейз дишаше толкова бързо, че ако стаята не беше толкова малка, звукът сигурно би бил недоловим.
Джон Хейзард Блек наведе глава. „Поеми дълбоко въздух и светът отново ще си е на мястото“.
— Нужно ли е да питам коя е първата? — Въпросът прозвуча като прошепната въздишка, сякаш й се наложи да удържи приливна вълна.
— Вероятно не. Синьо цвете ще отгледа детето ми. Сватбата бе преди три седмици.
Думите застинаха мъртво между двама им.
— Разбирам — каза Блейз.
— Знаех, че ще разбереш.
Не ги делеше и метър разстояние, но Хейзард би могъл със същия успех да е и на другия край на планетата, толкова крайна бе неговата студенина.
— Ами ако реша да не се съглася с твоя съвет? — Очите й бяха две езера пълни с болка насред безкръвното й лице.
— Ще размислиш само след няколко месеца в селището. Мисли, Блейз — саркастично провлачи той и неочаквано объркващо острият му поглед се плъзна из стаята, — там няма нищо от тия неща… Няма син брокат, няма легла от злато и слонова кост с меки матраци, няма слуги. — Носът му се сбърчи неприязнено от настойчивия аромат на стаята. — В Монтана нямаме дори домашни цветя. Как ще оцелееш? Не му се споменаваше още нещо от нещата, смятани от богаташите за жизненоважни.
— Оцелях, и то доста добре, на летния лагер. — Сърцето й биеше до прилошаване.
— Това беше нещо временно, а ти си добра актриса. Но не очаквай от мен да се хвана на същото театро за втори път.
— Никаква роличка не съм играла, по дяволите. — През една пукнатина проблесна частичка от предишния й дух, но гласът й бе само шепот.
За разлика от нейния, този на Хейзард бе напълно овладян, сякаш различието в мненията им не засягаше нищо по-значително от цвета на панделка за коса.
— Казваш, че не си играла. Аз пък, че си. Безизходица. Хайде сега да се махаме оттук. Хилядите различия между нас могат да бъдат обсъдени и по-късно. Колко месеца ще останеш в Монтана?
— Да те чукам, Хейзард! — Блестяща влага изпълни очите й, а мъката заседна като давеща хапка в гърлото й.
— Благодаря ви, мадам, но този път ще пропусна. — Устните му се бяха превърнали в тясна, права линия, а гласът му бе нисък и неочаквано мрачен. — Точно както трябваше да направя от самото начало.
— Ти се боиш от мен — заяви Блейз, открила нещо ново за себе си. Значи все пак в ледената му броня имаше пукнатина.
— Не — отвърна Хейзард, тръгвайки към прозореца, по-скоро за да я провокира, отколкото защото бе убеден в това. — Не се боя от никого… и най-малко от теб, сладурче. — Той угаси лампата, дръпна пердетата встрани и отвори прозореца. — Сега си домъкни сладкото задниче тук и го покачи на този перваз. Аз ще те спусна на земята. — Хейзард се обърна рязко и щракна с пръсти. — Веднага, биа, веднага.