— Искам да се наспя в истинско легло, а не на твърда облегалка, окачена на стената.
Той не искаше да остават. Бързото придвижване беше единственият им шанс да оставят Янси зад гърба си и той й го каза.
— Толкова съм уморена, Джон. Наистина ли една нощ ще е от такова значение? — Бяха се прекачвали два пъти през последната отсечка от тяхното пътуване — първо за участъка Чикаго-Бърлингтън по железопътната линия „Куинси“, след това с ферибота до Хенибъл за железопътната линия „Сейнт Джоузеф“. Блейз бе започнала да се изтощава.
Този следобед двамата бяха застанали под една беседка, близо до спирката на колите, и гледката, шумотевицата и миризмите на Сейнт Джо ги обграждаха отвсякъде. Хейзард би се почувствал сигурен само ако бе купил билети и двамата бяха отпътували в следващите пет минути. Но когато огледа преценяващо Блейз, той забеляза тъмните кръгове под очите й, обзелата я умора и безкръвните й страни. И след като премисли набързо риска за крехкото й здраве, Хейзард кимна в знак на съгласие.
Той не очакваше внезапната й прегръдка. Иначе нямаше да я допусне, точно както съзнателно не допускаше никаква физическа близост с Блейз, след като бяха потеглили от Ню Йорк. Усещането от допира до нея беше топло, нежно и много познато. Той се поколеба само за миг преди да сключи ръцете си около нея. После я погледна, притисната в прегръдката му, и незабавно усети как страстта се разгаря в сърцето му.
Блейз повдигна глава, очите им се срещнаха и тя му се усмихна.
— Благодаря ти — каза тя.
— Няма защо — отвърна той, потискайки прокрадващия се копнеж. Ето докъде бе стигнал — беше в Сейнт Джо, въпреки че го преследваха, посред бял ден в най-оживеното кътче на града, поставил живота си на карта, а всичко, за което можеше да мисли, бе, че я желае. Това си беше лудост. Не можеше да си позволи такова нещо.
— Трябва да вървим — каза той.
Блейз кимна, облегнала се на него. Ръцете му, обвити около нейното тяло, бяха за нея извор на нова сила и удоволствие. Дано нещата да се задържаха така.
Тълпи от пътници си пробиваха път край тях, а някъде в центъра забиха църковните камбани.
— Тук не сме в безопасност. — Тя усети как прегръдката му се отпуска. — Тук ще ни потърсят най-напред — каза Хейзард с тон, който трябваше да я убеди, че са в опасност. Той се измъкна внимателно от ръцете й. — Трябва да вървим.
Нито един от двама им не проговори в колата. Хейзард я бе отблъснал, макар и нежно, но все пак недвусмислено, и наранена от този обрат, Блейз се обърна на другата страна и сълзите потекоха безмълвно по бузите й. Хейзард се бе превърнал в самото благоразумие и докато беше в това настроение, бе напълно недосегаем. За пръв път след радостта си от срещата с него в Ню Йорк тя започна да се съмнява в способността си да промени нещата. Всичките му странни аргументи бяха все така валидни, а сега към тях се бе прибавил и още един — този за предполагаемия й заговор с Янси, който, изглежда, беше непреодолим.
Съпругата, която Хейзард представи на Лидия Бейли в една малка фермерска къща северно от градчето, изглеждаше доста потисната. Потисната, по-бледа от обичайното и крехка на фона на огромната фигура на Хейзард.
— Засрами се, Хейзард — каза Лидия в мига, в който се запозна с Блейз. — Горкото момиче ще припадне всеки миг. Не мога да разбера, защо вие мъжете не можете да разберете, че една жена не може да бъде разкарвана като индиански мустанг.
Хейзард изглеждаше смутен за миг.
— Явно имам нужда ти да ми го напомняш от време на време — призна си той с разкайващ се тон.
— И още как! — И Лидия Бейли, която въпреки шейсетте си години стоеше с изправен гръб, му отправи суров, смъмрящ поглед. — Върви сега да разтовариш багажа и хапни нещо — заповяда му тя, — а аз ще сложа бедното дете да си легне. — И тя поведе Блейз по коридора. — Да се наядеш — каза тя на Хейзард, преди да я последва, — че и ти ми се виждаш нещо измършавял.
— Ще почакам — каза той. — Тя ще се оправи ли? — Изопнатите му нерви си проличаха добре в гласа му. Хейзард проклинаше задето се бе държал така отвратително.
— Не е нещо, което да не може да се излекува с добра храна и малко почивка. — Лидия постави ръка върху рамото му и усети напрегнатия, твърд като желязо мускул. — Успокой се, Хейзард, тя ще се оправи. Храната е на печката. Знаеш къде са чиниите. — И тя се втурна да види Блейз.
През следващите двайсет минути Лидия влизаше и излизаше от кухнята, за да приготви подноса и да претопли вода.
— Тя има ли някакъв багаж? — попита тя Хейзард, седнал неподвижно на стълбите на верандата.