И така сълзите се лееха, но Блейз задържаше риданията си. Може и да не й бе останала сила, но имаше поне късче достойнство.
Той продължи да лежи, след като я чу, чудейки се от колко ли време плаче. Тя се бе свила на кълбо в далечния край на леглото и той не бе разбрал това, докато от нея не се изплъзна един едва доловим звук. Прозорците бяха отворени и лекият ветрец раздвижваше простите муселинови завеси. Може би нощните шумове му бяха попречили да чуе тихия й плач, но доколкото познаваше Блейз, бе по-вероятно тя да го е приглушила. Тя не беше от жените, които обичаха да ги съжаляват.
Той се поколеба за миг, след това се пресегна към нея и я притегли в ръцете си, като се поизправи, облягайки се на таблата на леглото, и я задържа, увита в метрите плат на нощницата като малко дете. Хейзард почувства топлите й сълзи върху голите си гърди, близостта, която извикваше нежната влажна буза, притисната към кожата му, и сърцето му се понесе към Блейз. Тя беше нещастна и това неочаквано се бе оказало от огромно значение за него.
Прегръдката на Хейзард, неговите силни ръце, които я полюшваха близо до тялото му, само накара сълзите й да потекат още по-силно. Откритието се просмука в ума и в тялото й, в нейните сетива със стряскащата си яснота и докато лежеше в прегръдката му, неочакваната истина се появи пред нея така изумителна, безспорна и плашеща, че за един кратък миг тя почувства страх. Защото разбра колко много се нуждае от него, до каква степен неговите чувства имат значение за нея и колко малко струваше всичко останало в света, когато него го нямаше. Блейз осъзна колко самотна е без него.
— Какво има, биа? Кажи ми — каза той с тих, неравен глас. Неговите дълги пръсти галеха златистия водопад на косите й и ги приглаждаха назад с безкрайна нежност. Той се наведе и погали нежната извивка на слепоочията й. — Кажи ми.
Тя не можеше да му отговори. Беше силно развълнувана и се задъхваше като дете, което е плакало твърде дълго. Той изчака, хванал я здраво, но все пак много по-леко отколкото му се искаше да я притисне, от страх да не й причини болка. След безкрайните седмици, в които бе лишен от нейната топлота и нежност, от осезаемото й присъствие, той можеше да я стисне така, че да прекърши костите й.
Накрая плачът й престана. Главата й бе отпусната върху рамото му, а крехкото й тяло — обвито от силните му ръце.
— Уморих се — каза тя най-после, с безрадостен, слаб гласец.
— Знам, принцесо. Последните дни бяха самият ад. — Той издърпа чаршафа и избърса сълзите й. Лицата им бяха много близко едно до друго и влажните очи на Блейз изглеждаха непоносимо раними.
— Не искам да съм силна — прошепна тя. — Не мога повече. — И нови сълзи потекоха от очите й.
Той разбираше — товарът й беше твърде голям и се бе стоварил съвсем неочаквано. На раменете й лежаха прекалено големи за една млада жена отговорности. И несигурност.
— Не е нужно да си силна през цялото време, принцесо. Всеки се предава или пада понякога. Ти се справяше чудесно, но ти дойде в повече, грижите за детето и за теб самата, както и заплахите на Янси, които е трябвало да отблъскваш. Аз трябваше да съм до теб, за да те защитавам, за да се боря вместо теб. Но ти вече не си сама. Аз съм до теб и ще се боря за теб. Почини си, можеш да се опреш на мен. Аз ще се грижа за теб и за детето. — Той каза всичко това, без да се замисля… и наистина вярваше в това. Предишните му мисли бяха отстъпили пред страстта му към нея.
— Наистина ли? — прошепна Блейз, без да смее да повярва, изплашена, че това могат да се окажат само думи, и все пак отчаяно надяваща се, че това е истинският Джон Хейзард Блек — говорещ простичко и искрено.
— Наистина — отвърна тихо той. — В миналото имаше твърде много неразбирателства. Но с тях е свършено. — Той тръсна глава, за да се отърси от духовете на мрака. — Не искам дори да си мисля повече за тях. — Повдигна ръка и погали леко бузата й. — Казваш, че не искаш да бъдеш силна през цялото време. А аз, биа кара, не искам да бъда верен на дълга си непрекъснато. Не мога да се противя срещу това, обичам те — прошепна той. — И трябва да те имам, дори ако за това се наложи да изгубя своите закрилящи видения, клана и душата си.
— Твоя съм… докато боровете пожълтеят — увери го нежно тя, използвайки един стар абсарокски израз за вечност. — Не ме напускай никога — въздъхна тя от убежището на неговата прегръдка. — Не ме напускай никога…