Тя беше негова жена. И нямаше начин да се отрече от това.
Това беше тържествуващата пролет след най-тежката зима на душата му.
Това беше ходене по въздуха. Беше лудост.
Той проникна в нея колебливо, неуверен като младо момче. Плъзна се в нейната разтапяща влага така бавно, че тя запротестира.
— Джон — извика леко Блейз повдигнала се, за да го посрещне, желаеща го и притискаща го страстно към себе си. Той се възпротиви за миг и тя усети как могъщите мускули на гърба му се напрягат под ръцете й. — Моля те…
— Не искам да ти причиня болка — промърмори той, като запазваше дистанцията.
— О, Джон, моля те, моля те. Няма да ми причиниш болка. От това не боли. Ще умра, Джон, ако не ми позволиш да те усетя. Джон, моля те!
И последното „моля те“ бе заглушено от експлозивно издихание, тъй като Джон Хейзард Блек направи това, което бе искал да стори още щом зърна за пръв път своята своенравна съпруга в Ню Йорк. Той потъна в копринената й сладост.
— Ди ауатсичику. — Обичам те — въздъхна той до ухото й. Беше си у дома.
Блейз не би го пуснала да си тръгне, не би му позволила да я напусне. Той беше неин любим, неин приятел, неин съпруг. Тя искаше цялото му внимание и го получаваше.
Доста по-късно през същата вечер Хейзард се претърколи встрани от нея и й каза закачливо:
— Само кратка почивка, биа… не се притеснявай.
Леглото бе ужасно разбъркано, а те двамата плувнали в пот.
— Бях забравил колко си взискателна, котенце — пошегува се той, протягайки ръце, за да изпъне гърба си.
— Да не би да се оплакваш? — измърка Блейз, приглаждайки косата му зад едното ухо.
Той се обърна и я погледна. Тя беше поруменяла, разрешена, прекрасна… и му принадлежеше.
— Ами — каза той, усмихвайки се бавно. — На глупак ли ти приличам?
ГЛАВА 41
Много рано сутринта, докато Блейз все още спеше, Хейзард се изкъпа в потока и закуси с Лидия.
— Изглеждаш така, сякаш ще успеете да се спогодите — отбеляза тя. Усмивката на Хейзард се набиваше в очи.
— Благодарение на теб.
— Няма нужда от благодарности. И сами щяхте да се сдобрите рано или късно. Тя спи ли?
Дори под бронзовата кожа на Хейзард си пролича, че той се изчерви. Забелязала притеснението му, Лидия бързо допълни:
— Нямах предвид това… мислех за дългото пътуване, което ви чака. Тя не е като жените по фермите или като тези от твоето племе. Тя е смела, умна, но ръцете й не са пипвали тежка работа.
Хейзард остави вилицата си и каза тихо:
— Знам това по-добре от теб. Това е една от причините, поради които се опитвах да стоя настрани от нея.
— Не съм казвала, че от това нищо няма да излезе, Хейзард. Просто не го вземай толкова навътре в началото.
— Ще опитам, но — той сви рамене, — се тревожа, че те скоро ще надушат следите ни.
— Остани тук, ако така си намислил.
— Това само ще отложи развръзката. Щом веднъж стигнем при моето племе, Блейз ще е на сигурно място… а също така и детето.
— Не си намислил нещо глупаво, нали, Хейзард? — Тя бе забелязала липсата му на внимание към собствената му безопасност.
— Той трябва да умре. Янси Страхан е от хората, които няма да се спрат, докато са живи.
— Приеми съвета на една антика, Хейзард. Убийството не винаги оправя бъркотиите, както ти си мислиш.
Хейзард вдигна поглед от царевичната кифла, която бе започнал да маже с масло.
— Зависи — каза меко той — кого се налага да убиеш.
— По-добре помисли първо за жена си и за бебето, което тя чака, и после се заемай с героични дела. Знам ви аз враните, с вашето проклето чувство за справедливост.
Хейзард остави ножа и заоглежда маслото, което се топеше върху кифлата.
— В момента — каза той с онова мрачно изражение, което Лидия бе мярнала за пръв път при Барутната река преди години — единственото нещо, което ме интересува, е как да стигнем невредими до моите хора. Ще имам предостатъчно време, за да оправя Янси по-късно. — Устните му се изкривиха в неочаквана усмивка. — Ще му се наложи първо да ни хване, за да ме принуди, а аз адски се надявам това да не стане. Ако знаех как да се помоля и на твоя дух-пазител, бих прибавил тези молитви към моите.
— Молитвите не вредят, но ако бях от жените комарджийки, бих заложила парите си на твоите колтове.
— Да се надяваме, че няма да опрем нито до едното, нито до другото — дипломатично отбеляза Хейзард и отхапа от кифлата си.
Няколко минути след като впрегна конете, той пренесе спящата Блейз в колата.