Хейзард настани Блейз в прохладната сянка и се изкачи по грубия склон на бледожълтата скала. Той погледна назад по пътя, откъдето бяха дошли, и лесно откри преследвачите. Бяха четирима. Той ги преброи два пъти, преди внимателно да огледа околността и за други, които да яздят по-встрани. Няма повече, отбеляза той с въздишка на облекчение.
Те се задаваха бавно нагоре по потока, търсейки следите им, и макар че той се бе движил внимателно, кой да е следотърсач с опит можеше да ги проследи. Опасността го развълнува и той си заповяда да запази спокойствие. Само ако имаха един ден преднина, мислеше си той, дори половин ден, щяха да имат шансове да навлязат в територията на Дакота. И макар че за тях щеше да е опасно да пресекат територията на враговете на абсароките, четиримата въоръжени до зъби преследвачи щяха да са в далече по неизгодно положение. Оръжията, и най-вече новите оръжия, винаги се търсеха много от индианците, а подобно разточителство в тяхна територия щеше да бъде забелязано от пет мили разстояние. Така или Дакота щяха да се погрижат за проблема на Хейзард, или преследвачите щяха да се окажат принудени да се върнат обратно. Очите му обхождаха заобикалящия го пейзаж… За засада срещу четирима тежко въоръжени мъже щеше да му е нужно по-специално място.
След неколкоминутно умуване той стигна до заключението, че оголената скала му предоставяше единствена такава възможност, нещо за което трябваше да се е сетил още преди час. Не че при наличието на други възможности би се спрял най-напред на това място, но сега нямаше друг избор.
Хейзард се спусна по стръмния склон, последван от трополящи след него малки камъчета. След това помогна на Блейз да се изкатери по коварната скална пътечка и я скри на сигурно място зад една издатина.
— Не се изправяй — заповяда й той. — Не вдигай никакъв шум. Връщам се след няколко минути.
— Имаме ли някакъв шанс? Истината, ако обичаш — каза тя с изражение, което представляваше любопитна смесица от страх и предизвикателност.
Той въздъхна и отмести погледа си, преценявайки доколко да излъже. Но накрая размисли. Тъмноокият му поглед се спря отново на нея и той каза:
— Шансът ни е малък. Можеш ли да стреляш?
Блейз пое дълбоко въздух, за да се успокои, очите й се впериха в мъжа, с когото искаше да живее дълго и щастливо, и като призова в себе си куража, който никога не й се бе налагало да използва, каза:
— Горе-долу. Стреляла съм по мишени и тям подобни.
— Ако ти се наложи, ще го направиш ли?
Тя разбираше за какво я пита той. Животът им бе заложен на карта.
— Да — каза тя, — ако ми се наложи.
Той се усмихна или по-скоро усмивката му проблесна толкова мимолетно, че тя едва успя да я мерне.
— Добре, вземай карабината тогава. Ще се върна след няколко минути. Ще се опитам да ги разпръсна така, че да имам шанса да сваля двама от тях, преди да са достигнали до някое прикритие. Тогава шансовете ни ще са равностойни и аз ще се почувствам много по-добре.
— Те са четирима?
Той вече проверяваше патроните в колтовете си и само кимна.
— Не мърдай оттук — каза той, вперил погледа си в нея, — докато не се върна.
— Ако се върнеш — отвърна му тя много меко, с ясно доловима като камбанен звън тъга в гласа си.
— Докато се върна — натъртено повтори той. — Имаш думата ми. Сега лягай долу и следи потока около мястото, където излязохме на брега. Ще оставя единия от нашите коне там, а другия — в основата на скалата. Преследвачите може би ще се разделят, за да се приближат към тях. Поне ужасно се надявам да са достатъчно предпазливи, за да го направят.
Хейзард застана в средата на потока, заклещи повода на коня между две големи скали, после побутна животното, за да го изпъне, и отпусна другия му край във водата. Той се надяваше да ги накара да повярват, че конят сам се е закачил там. Ходът не беше особено хитър, но когато някой проявява изключителна предпазливост, какъвто се надяваше да е случаят с техните преследвачи, дори очевидното бива подлагано на съмнение. Другия кон остави незавързан на едно отрито място край скалата. Тревата там беше сочна и буйна. Конят нямаше да се отдалечи.
После се изкачи отново горе, пое карабината от Блейз, настани се удобно зад издатината и впери поглед в коня, застанал в средата на течението. Трябваше да свали поне двама от тях веднага. Направи знак на Блейз да мълчи и се намести в очакване.
Разпозна първия преследвач, когато те навлязоха в полезрението му. Това беше един метис полушайен, на име Хайд, и през войната се бе сражавал с армията на Прайс. Сега го бяха наели като следотърсач или просто като преследвач. Мексиканецът, на когото викаха „Монтеро“ — Ловеца, яздеше на две крачки зад него. Отзад се задаваха двама бели здравеняци, облечени в костюми за езда, характерни за Изтока, и очевидно бяха от хората на Янси. Хейзард знаеше, че първите двама могат да проследят бекас, минал по гранитна скала, измита след това от дъждовна буря. Сега поне нямаше никакви съмнения относно възможностите, които имаха враговете им. С тези двамата нямаше да успеят да се измъкнат. Не бяха сбъркали със спирането си тук.