— Не знам. Не мога да заспя. Гърбът ме боли.
— Дай да го разтрия. Обърни се на другата страна… Тук ли? Така по-добре ли е?
— Ммм, по-добре е.
Хейзард си припомни думите на Жълт щит. „Ще я боли гърбът ниско долу. По това ще разбереш, че се почва“.
И двамата бяха говорили с акушерката, която бе и лечителка в тяхното поселище през последната есен. Тя им бе обяснила какво да очакват и им бе дала указания за времето около раждането. Блейз бе поискала да е сама и Хейзард да й помага при раждането, а не някоя непозната жена. Той се бе опитал да я разубеди, бе поспорил здравата с нея, защото не се чувстваше способен да се справи с процедурата. Но накрая се бе предал, след като бе видял колко важно е това за нея. След като Жълт щит им бе обяснила какво да очакват, за да знаят какво да правят, Хейзард бе изпратил старата жена до нейния вигвам.
„Сега ми кажи какви проблеми могат да се появят — й бе казал той. — Щом ще сме сами там горе, аз трябва да знам“.
И тя му ги бе изредила. Хейзард си бе записал всичко и го бе запомнил след това. След този ден той си бе припомнял поне стотина пъти съветите на Жълт щит. Бе направил всички приготовления още преди седмици. Бе събрал сладкия чай и кедровите клони, които щяха да са им необходими, бе се уверил, че имат достатъчно съдове, които да напълни с топла вода, бе проверил по няколко пъти меките кожи, необходими за бебето.
Скоро и двамата се увериха, че контракциите ще започнат, и Хейзард я вдигна на крака.
— Сега трябва да вървиш.
— Не се чувствам в състояние да го направя. Кажи ми, че всичко ще мине добре.
— Разбира се, че ще мине добре. Хайде сега, върви, биа. Моля те. Облегни се на мен. — И те двамата тръгнаха, спирайки от време на време, за да може Хейзард да разтрие гърба и бедрата й, и когато пристъпите на болка станаха прекалено чести, за да може Блейз да продължи така, той я занесе до двете бизонски кожи, постлани на пода между два забити кола. После я сложи на колене и я отпусна върху натрупаните пред нея кожи.
— Дръж се за коловете. Опри си лактите на тези кожи. Обичам те. — О, по дяволите, мислеше си той ужасен, как за Бога щяха да успеят да се справят?
Така, Жълт щит бе казала, че сега може да й даде лекарството. Хейзард бе поискал от нея нещо за намаляване на болката.
„Тя е здрава — бе обяснил той на старата лечителка, — но не е привикнала с трудностите, не е възпитавана като нас да понася болката и неудобствата. И искам нещо, което ще й помогне“.
И така, той наливаше на няколко пъти по лъжичка от сока от семената на батса-кице, за да облекчи болката й.
След това Блейз бе обзета от приятна, мъглява омая, която не бе нито блажена нирвана, нито ужасната болка, която бе изпитвала допреди малко, а нещо средно между тези две състояния. Лекарството имаше вкус на женско биле и поглъщаше целия й страх. Хейзард бе с нея, тя беше здрава и силна и всеки път, когато отвореше очи и излезеше от отнесения свят, в който бе витала, той беше там, за да я целуне, да й се усмихне или да й прошепне колко я обича. В себе си тя носеше частица от неговия дух и в това дете, досущ като в баща му, имаше нещо толкова нежно, макар че то тепърва бе поело своето пътуване към този свят. Тя се бе наслушала за болката, за ужаса, за опасността, бе усетила първото докосване на кинжалите на агонията. Но в момента изпитваше много малко от всичко това.
— Още една лъжичка, биа — прошепна Хейзард и дъхът му стопли бузата й. После изсипа още една порция от сладкия сироп в устата й. — Обичам те, ангел мой. Чудесно се справяш.
Бяха го предупредили за дозата и той следеше пулса й и контракциите. И все пак Хейзард не искаше тя да страда и затова внимателно балансираше около границата между „твърде много“ и „твърде малко“. От време на време казваше:
— Отвори си очите, мила. — Така можеше да прецени размера на зениците й. Блейз му се подчиняваше отнесено и клепките й се повдигаха бавно нагоре, откривайки дълбоките й, сини кадифени очи.
— Усещам бебето — казваше тя. — Ще си имаме бебе. — После се усмихваше и искаше той да я целуне.
Ако Хейзард можеше да й подари целия свят, слънцето и звездите, той би го направил. Тя беше в сърцето му, бе изпълнила душата му, беше по-важна за него от собствения му живот. Той я целуваше с тиха страст, която обливаше сетивата и на двама им.
— Усещам любовта ти и любовта на бебето. Не сме ли щастливци, Джон? — Тежките й ресници се повдигнаха и сините й очи, искрящи като слънцето, го погледнаха.
Хейзард премигна под напора на сълзите в очите си. Щастливци — това бе толкова американска дума, ненатруфена, прекрасна. Но тя бе слаба, за да изрази това, което чувстваше той, бледа и малка в сравнение с пълнотата, обзела съзнанието му. Той отвърна на усмивката й с блеснали очи и покорно се съгласи.