Това бяха отчасти безсмислени думи като за пред бебе, отчасти тихо промърморена песен, отправена към духовете, и освен това няколко тихи обещания.
— Ти няма да проливаш горчиви сълзи, бара кбатсе, сине мой. Земята на твоите прадеди ще ти принадлежи. Ще се ползваш от правата и привилегиите на сина на вожда. — Лицето на Хейзард изразяваше болка, решителност и копнеж. — Няма да те изоставя. — Устремът на неговите мечти, свързани със сина му, бе примесен с неусмиримия порив към заветната цел — неговият народ да се освободи от униженията и мъченията, с които се бе сблъскал.
За миг той позволи на мислите му да литнат към най-страстната му мечта, мечтата за съюза, в който всички раси щяха да живеят в мирно съгласие. Това видение го даряваше със спокойствие сега, когато се бе родил неговият син, макар че то не съвпадаше с очакванията му за бъдещето. Мирът имаше своята огромна цена, както той подозираше, и тя трябваше да бъде плащана ежегодно и ежедневно, докато духовете изискваха това от него.
И все пак той се наслаждаваше на своята мечта в светлината на щастието, в което се къпеха сетивата му. И през цялото време, докато шепнеше на своя син за любовта си към него, за своите желания и надежди, Хейзард не съзнаваше, че неговите потекли неусетно сълзи бяха измили лицето на детето.
— Обични ми сине — прошепна той и навел глава, целуна нежно своя потомък. Сега бяха семейство.
Името на детето дойде непринудено и леко като неговото раждане. Той беше съкровището на сърцата им, общите черти и различията между тях се бяха обединили в едно същество, към което хранеха безусловна любов. Кръстиха го Баула-шела, Златно съкровище, съкратено набързо за ежедневна употреба в Трей. Очите му, както установиха, когато той ги отвори няколко часа след своето раждане, не бяха нито тъмни като на баща му, нито сапфиреносини като тези на майка му. Цветът на очите му, както уточниха двамата след неколкоседмично умуване, беше сребрист, стоплен от светлокафяви петънца. Косата му, макар и тъмна, бе все още пухесто копринена и все още не бе заприличала на тежкия черен сатен на бащината му коса. Малкото му право носле беше самата изисканост, а освен това бе наследил костната структура и пропорциите на Хейзард. Сребристите му очи обаче бяха като неукротими приливи, както си проличаваше с неговото израстване, а копринените вежди и тежките клепки носеха очевидната чувственост на майка му.
— Одрал ти е кожата, така си е — отбеляза Блейз, когато малкият настоя за пръв път за дажбата си.
Хейзард се бе излегнал близо до огъня.
— Дори за миг не съм си мислил да го отрека, скъпа. Но кажи, не съм ли идеалният баща? — подразни я той.
— Аз лично намирам съвършенството за отблъскващо, така че не очаквай комплименти — весело му се тросна тя.
— Какво бих могъл да кажа? Вие, жълтооките, не можете да стъпите и на пръста на нашите стандарти — меко я предизвика той с искрици в очите си. Въпреки шеговитата си забележка, Хейзард действително бе търсил винаги изключителното.
— Може и така да е, но ще трябва да признаеш, че някои от нас, жълтооките, раждат прекрасни бебета — жизнерадостно му отвърна Блейз.
Хейзард се поизправи от ленивата си поза и седна с изправен гръб срещу Блейз, която държеше Трей до гърдите си от другата страна на огъня.
— Не споря — каза тихо той с обожание в очите си.
— Ама никак.
Всяка вечер Трей биваше събличан, изкъпван, намазвай отново и оставян да рита с крачета, докато майка му и баща му си играеха с него и му говореха, а той им отвръщаше със своите неустоимо чаровни гъргорения. Двамата се възхищаваха на очите му, бляскави и бдителни на светлината на огъня, чудеха се на съвършенството на малките му нокътчета, на пръстчетата и клепките му и заключаваха единодушно, че той наистина е съкровище.
— Всички ли бебета са толкова прекрасни? — разсъждаваше Блейз на глас.
— Най-вече онези, в чието зачеване имаш пръст и ти — отвърна й Хейзард с усмивка. Но и двамата бяха съгласни, че той е най-съвършеното бебе в света.
ГЛАВА 45
Пролетта през тази година дойде прекалено късно, но и на двама им се струваше, че е подранила. Топлото слънце разтопи снега и ледовете, по клоните на храстите се появиха пъпки. В по-ниските места тревата вече зеленееше и всяко поточе ромолеше в своя път към равнините.
Планинските проходи станаха достъпни и техният пръв посетител се появи.
Изправен вълк се превърна в необявен кръстник на детето и в негов втори баща според представите на племето. Неговото искрено възхищение от новородения му кръщелник бе напълно достатъчно, за да зарадва двамата най-любящи родители, които някога бе виждал.