— Дано мокасините му — каза той на Хейзард — да оставят много следи по снега.
Хейзард се усмихна на пожеланието на Изправен вълк за дълголетие.
Сграбчи ръката му и каза меко:
— Нашите сърца винаги са си говорили като тези на двама братя и тъй ще е додето снегът продължава да се сипе върху главата ми. Благодаря ти вместо сина си.
Изправен вълк донесе и някои новини в добавка към поздравленията си за техния син. Той ги сподели с Хейзард, докато двамата се разхождаха през следобеда на първия ден, за да проверят дали ледът се е разтопил в потока.
Янси Страхан се бе върнал в Даймънд Сити. Зимата го бе изпратила обратно в Бостън, но в средата на април, около седмица преди разговора им, бе тръгнал вече с един водач шайен за земите на Дакота.
— Да го последваме ли?
— Не — отговори Хейзард и топлият му дъх се издигна в ледения въздух. — Той е мой.
— Може да се измъкне.
— С тая алчна душица ще се върне отново. Сигурен съм, че отново ще опита късмета си с мината… и ще се опита пак да си подсигури наследството.
— Възможно е да се е отказал. Говори се за злато в земите на Дакота. Може това да е целта му.
— Янси Страхан е допуснал в миналото грешки, за чието прикриване ще са нужни все повече пари — отвърна Хейзард. — Парите никога не са му стигали. Това е черта на характера му, която смятам да поправя — добави спокойно той, — като го убия.
— Ами ако той те изпревари?
— Тук не може да ме докосне и с пръст — отговори му лениво Хейзард, — а долу при мината този път ще се движа с телохранител.
— Отиваме при мината?
Хейзард кимна.
— Тя трябва да заработи отново, защото колкото по-скоро купим земя и я регистрираме, толкова по-добре. Искам да я купя цялата наведнъж и да я регистрирам на името на Блейз. Ако всичко бъде направено ловко, властите няма да успеят да обявят акта за незаконен. Моят клан няма да се озове в резерват. Видях индианските земи северно от Тексас — това е самият ад. Бих предпочел да се самоубия.
— Но Блейз няма да е при мината този път, нали?
— Няма.
— Тя как го прие?
— Още не съм й казал. Очаква ме дяволски спор. Но там ще е твърде опасно. Този път искам съгледвачи денонощно и ако имаме късмет и жилата издържи, след два-три месеца заедно с вече спестеното ще имаме достатъчно, за да купим земя, домове и коне, които биха ни стигнали завинаги. След това, ако Янси все още не ме е потърсил, аз сам ще го открия. Той искаше да убие детето ми. Щеше ми се мъченията да не ме отвращаваха толкова, защото той си ги е заслужил. Но ще се задоволя и с това да го пратя навеки в ада с един куршум на подходящото място. Той не заслужава подобна милост, но ние абсароките, сме прекалено изтънчени.
Блейз се възпротиви, но с разума си разбираше, че Хейзард е прав. Докато Янси бе все още жив, тя и Трей щяха да са в безопасност само в лагера.
— Няма да ни отнеме много време. Аз и Изправен вълк ще вземем със себе си двайсетина воини. Веднага щом мога, ще си дойда за няколко дена. До средата на лятото — той сви рамене — вероятно всичко ще си е отишло по местата.
През последната седмица на май Хейзард се заприготвя, за да напусне лагера. Очите на Блейз бяха пропити с тъга и тя се облегна на гърдите му с леко ридание.
— Няма да е за дълго, нали?
— Няма.
— А за колко ще е?
Хейзард се поколеба.
— За няколко седмици.
— Кажи ми.
— Може би за две седмици.
— И ще се върнеш тогава?
— За да те навестя.
— А после?
Той въздъхна.
— Ще се върна веднага щом мога.
В неговите ръце Блейз изглеждаше малка и крехка. Очите й бяха избледнели.
— Знам, че трябва да отидеш. Знам го, но…
— Няма да трае цяла вечност, биа. Пази се, имам нужда от теб. Грижи се за сина ни. И той се нуждае от теб.
— Не може ли да дойда? — Това бе отчаяна, обезверена надежда, а гласът й бе пропит с тревога.
— Още не — каза нежно той. Не и преди Янси да е мъртъв, помисли си той. — Когато бебето поотрасне, и двамата ще можете да дойдете.
— Не ме карай да те чакам твърде дълго.
Ръцете му я притиснаха. Тя изглеждаше нежна и ранима. Той я обичаше повече, отколкото би трябвало.
— Две седмици, не повече — обеща той.
Този път, с денонощен пост при картечницата, Хейзард можеше да работи без прекъсване. Той искаше да се добере до достатъчно злато, за да купи земята. След това щеше да диша по-спокойно. И ако златните жили не им изневеряха — късметът също не бе за подценяване — тази мина би могла да осигури нормален живот за всички им.
ГЛАВА 46