Една отворена карета пристигна, за да заведе семейство Брадок до голямата каменна постройка, където се намираха временните жилища на управниците. Това беше единствената сграда във Вирджиния Сити, достатъчно голяма за провеждането на бал.
Кочияшът гордо сочеше другите, още по-разкошни жилищни и търговски сгради.
— Това там е Търговският център на Макбънди. Каменният материал го донесоха от триста мили разстояние на волски коли. Не е зле, а? Онова там зад върбите е на Форсайт. А оная сграда с кулата виждате ли я? А оная, ей там, на онова възвишение, е къщата на Чесмън. Построяването й отне цели две години.
И докато Милисент се мръщеше презрително при вида на една готическа триетажна, безвкусно претрупана сграда, Блейз учтиво каза:
— Чудесна е, като палат в бяло.
— Нали е тъй?! Палат и половина.
А резиденцията на Чесмън наистина много приличаше на палат в бледия си блясък под лъчите на залязващото слънце, типичен пример за куриозно граничещите благосъстояние и мизерия в бързо разрасналите се златотърсачески градчета. Едни до други можеха да бъдат видени дървени колиби, бараки, палатки, преуспяващи търговски сгради и елегантни резиденции. С възможностите за забогатяване при добива на злато, един обеднял златотърсач можеше да осъмне като богаташ. И когато това се случеше, много от преуспелите прахосваха богатствата си за екстравагантни приумици.
Вирджиния Сити предлагаше всичко, което можеше да се купи с пари — от замразени стриди до изискани тоалети. Всички стоки бяха докарвани по суша или идваха по Мисури и въпреки суровите данъци, които вдигаха сериозно цените, винаги се намираше някой, готов да плати. Нещата не стояха като при фермерството, където човек работеше в очакване, докато накрая си осигури нормален живот. Добивът на злато хвърляше примката си върху хората, които мечтаеха за бързо забогатяване. Той изискваше захваналите се с него да са комарджийски настроени. Цели състояния бяха спечелени и загубени, и спечелени отново, за да се сипят пари по кралски маниер. Вирджиния Сити, макар и със само тригодишна история, предлагаше изобилие и разкош за всеки, който можеше да си ги позволи.
— Наистина, как може въобще да се живее тук? Всичко е толкова… безвкусно — възмущаваше се Милисент. — И толкова прашно сега, когато калта изсъхна — продължи раздразнено тя.
— Не може да се очаква, че всичко ще бъде уредено веднага. Това изисква време — отвържа полковникът, усмихвайки се виновно на кочияша, който се извърна при рязката забележка на Милисент.
— Няма извинение за нещо подобно, Уилям, независимо колко време е минало — и тя вдигна едва-едва коприненото си ветрило, посочвайки опънатата наблизо палатка, на която с разкривени букви бе написано нещо, което би трябвало да е името на собственичката — „Хубавицата от Монтана“. Пред загърнатия с парче зебло вход се проточваше редица от мъже, които се шегуваха и си подаваха бутилка с уиски, докато изчакваха да им дойде редът.
Полковникът прочисти рязко гърлото си. „Тук белите жени са толкова малко“, искаше да каже той, но реши, че репликата не е за пред Блейз и вместо това вметна:
— Те са толкова далече от дома си.
— Та това е една от най-оживените улици — продължи Милисент раздразнено, — можеха поне да го правят на друго място.
— Знаете ли от колко души ще бъде оркестърът? — намеси се Блейз, както бе правила толкова пъти досега, когато разговорът между родителите й не вървеше.
— Доколкото чух, те са от Чикаго — отговори бързо баща й, облекчен от смяната на темата. — Не забравяй да ми запазиш един танц, миличко. Знам колко бързо се попълва списъкът ти с партньори.
— Пази си роклята, Венеция. Те вероятно няма да си свалят шпорите — постанови майка й с режещ тон.
— Да, мамо — автоматично отвърна Блейз. Кочияшът вече спираше. Време бе да слизат, пък и вечерта беше прекалено хубава, за да спори за каквото и да е.
Полковник Уилям Брадок, мисис Брадок и мис Брадок бяха приветствани въодушевено от областния върховен съдия и неговата млада съпруга, които изпълняваха тази вечер ролята на домакини по молба на губернатора. Луси Атънбъроу изглеждаше забележително чаровна, както би се съгласил всеки, който я познаваше. Поруменяла и бликаща от живот, тя се усмихваше топло на всички, включително и на възрастния мъж до нея — нейния съпруг. Вероятно е от летния въздух, отбелязаха някои от гостите. Нощ като тази би могла да накара бузите на всекиго да пламнат.
— Доколкото знам — обърна се една възрастна светска дама към своята компаньонка на същата възраст, седнала зад нея близо до дансинга, — предстои ни да научим за радостно събитие в дома Атънбъроу. Младата му съпруга се усмихваше на Джордж с обожание, бих казала. Е, когато аз бях на осемнадесет, никой не би могъл да ме уговори да се оженя за шестдесетгодишен мъж. Без значение колко пари има той.