— Чудесно. — Несъмнено бяха претърсили багажа му, но в него нямаше нищо, което да го компрометира. Колкото до Кейн, колкото по-скоро сигурността стигнеше до заключението, че Алън Риензи е честен — макар и не много умен — член на правителството, толкова по-добре.
— Благодаря ви за помощта, префект. Надявам се да се видим пак.
Голуей се усмихна.
— Твърде вероятно. Радвам се, че се запознахме, господин Риензи.
„Коронет“, макар и занемарен като всички държавни хотели, беше най-луксозният, който Кейн беше виждал. В стаята му имаше голямо легло със спален комплект и фантистим, баня, конвейер за рум сървис и развлекателен център, който включваше дори компютърен терминал.
Той разопакова грижливо багажа си и подреди дрехите си във вградения гардероб и шкафчето до леглото. Докато го правеше, оглеждаше за скрити камери или бръмбари, но не можа да открие такива. Не че имаше някакво значение — той знаеше, че някъде има бръмбари, но пък нямаше да върши нищо важно в стаята.
Свърши с разопаковането, прегледа листа с менюто, оставен до телефона, и поръча. После свали полуботушите си, легна по очи на леглото и умората го заля. Навън слънцето на Плинри беше по средата между зенита и хоризонта — пладне на един тридесетчасов ден. Но биологичният часовник на Кейн беше все още по времето на кораба и за него вече наближаваше полунощ. Можеше да изкара още един или два часа на нервна енергия, ако е необходимо, но, изглежда, нямаше смисъл. Сутринта бе подходящо време да започне работа.
Обърна се, надигна се на възглавницата и обмисли ситуацията, в която се намираше. Самоличността му като Алън Риензи, във всеки случай, трябваше да е непоклатима, особено след астматичния пристъп. Таблетките очевидно бяха изписани по медицинския профил на Риензи, нещо, което префектът Голуей сигурно беше забелязал. Как Маринос на Земята беше успял да подмени данните — или как бе предвидил да го направи, — Кейн не можеше да си представи. Но трикът беше успешен и трябваше да премахне всякакви подозрения, които може да бе имал Голуей.
Голуей. Кейн се навъси. Опита се да си създаде ясна представа за този човек. Малко помпозен, малко раболепен, малко самомнителен — това беше първото му впечатление, но то беше в рязко противоречие с действията на префекта по време на астматичната криза. Той беше сложил бърза, правилна диагноза и беше направил необходимото без нито едно излишно движение — дори беше запомнил къде точно Кейн е сложил лекарствата си. Компетентен, уверен човек… който беше положил много усилия да създаде погрешна представа за себе си. Защо? Винаги ли играеше тази игра с посетителите, или Кейн беше специален случай? В този момент въпросът беше без отговор, но той все пак се разтревожи. От друга страна, това трябваше да се очаква.
Кратко позвъняване го накара да стане, но му трябваше само секунда, за да разбере, че звукът просто известява пристигането на подноса с вечерята. Той отиде да го вземе от конвейера и го пренесе през стаята до мястото, където масата и столът автоматично се разгъваха от стената, вероятно включени от позвъняването.
Храната му беше непозната, но въпреки това добра и докато се хранеше, духът му малко се повдигна. Наистина мисията едва беше започнала, но пък той вече беше постигнал повече, отколкото беше очаквал. Беше пристигнал на Плинри, беше проникнал безпрепятствено на вражеска територия и си беше намерил причина да обикаля и задава въпроси на гражданите на Капстоун. От прозореца — беше на четвъртия етаж — можеше да вижда горната част на сивата стена, която отделяше центъра от останалата част на града, и като вдигна чашата до устните си, той мълчаливо пи за онези оттатък. Дори ако генерал Лепковски наистина беше мъртъв, обикновените хора сигурно бяха организирали нелегално движение срещу Рикрил и Центъра.
Утре щеше да разбере.
(обратно)Директорът на архивите беше приятна млада на вид жена, но очите й носеха белезите на голяма възраст. Не се усмихваше и защитаваше архивите си, както мечка защитава малките си.
— Не правим никакви изключения, господин Риензи — каза тя твърдо. — Не мога да го изразя по-ясно. Съжалявам.
Не изглеждаше да съжалява и Кейн не беше особено изненадан.
— Разбирам — каза той. — Благодаря все пак.
Излезе навън в ранната слънчева утрин. Центърът вече жужеше от дейност. Кейн намери една пейка близко до сградата на архива, седна и заразглежда картата на Капстоун, дадена му от Голуей. Изгаряше от нетърпение да излезе отвъд стената и да хване подземната железница, но първо трябваше да прекара няколко часа в проучвания за своята „книга“ и търсене на различните длъжностни лица. Губене на време, разбира се, но щеше да изглежда странно, ако не започнеше търсенето от върха преди да слезе на дъното на обществото. Ако някой го следеше, просто трябваше да го направи — а сигурно го следяха.