Срещите се оказаха почти смущаващо лесни. Всички с изключение на най-заетите длъжностни лица, изглежда, бяха готови да нарушат плановете си, за да приемат посетителя от Земята. Беше забавно, в известен смисъл, да има такова влияние над враговете си, но Кейн знаеше достатъчно добре, че това е нож с две остриета. Твърде много внимание и публичност можеха да са опасни.
Записа на лента почти четири часа спомени от времето на войната от седем длъжностни лица. Следобедът беше преполовил и той не можеше да си позволи да губи повече време в Центъра. Намирането на съпротивителното движение щеше да отнеме дни, а той не разполагаше с много време. Извика такси и се отправи към сивата стена.
Таксито го остави до северната врата на стената, онази, през която бяха влезли предишния ден.
— Искам да изляза — каза той на един от дежурните там.
— Да, сър — каза отривисто младият мъж от охраната. — Върнете се в таксито си и ще отворя портала.
Кейн поклати глава.
— Ще вървя пеша.
Стражът примигна от изненада.
— Хм… това не се препоръчва, господине.
— Защо?
— Обикновените хора често не са дружелюбни. Може да имате неприятности.
Кейн отхвърли явното предупреждение.
— О, няма проблем. Отворете.
— Да, сър. — Стражът все още изглеждаше несигурен, но отиде до един малък контролен пулт и решетката се плъзна и отвори проход около един метър. Кейн кимна в знак на благодарност и излезе.
Вървеше бавно, наострил всичките си сетива, за да улови всичко около себе си. Градът не приличаше на никой друг, който беше посещавал, най-малкото на повърхността. Но отдолу бяха същите горчиви вкусове, които Рикрил беше оставил на Земята. Прашните дву– и триетажни сгради приличаха на кутийки и едва ли бяха функционални; имаха още по-малко украса от теранските си двойници. „Архитектурата“ на победените — Кейн беше чувал да я наричат така; беше ясно, че Плинри е пострадал значително повече от Земята от войната. Хората, които се тътреха по улиците, бяха в малко по-добра форма. Бяха лошо облечени и израженията им варираха от примирени до просто безразлични. Повечето изглеждаха на средна възраст или по-стари — очевидно малко идунайн достигаше до тази страна на стената. Все пак все някъде трябваше да има млади мъже и жени и Кейн се чудеше къде ли се крият.
Частичен отговор намери след две пресечки. На една странична улица имаше заведение, което приличаше на кафене на открито, и оттам долитаха разговори и смях. Любопитен, Кейн тръгна натам.
Изглежда, беше бар. Кейн за момент спря и го огледа. Двадесетина малки маси бяха наредени под открито небе близко до тротоара; други петдесетина се намираха малко по-назад под покрива на една едноетажна сграда, чиято предна стена беше избита. Около една четвърт от масите бяха заети от по-възрастни мъже, които пиеха сами или по двама, или от групи младежи.
Под навеса имаше тезгях с формата на подкова, зад който стоеше мъж на средна възраст и наблюдаваше тийнейджърите. Кейн се поколеба, после влезе, като се опитваше да не обръща внимание на насочените към него очи.
— Добър ден, приятел — каза барманът. — Какво ще къркаш?
— Бира. Или някакво бренди — каза Кейн.
Мъжът кимна и извади бутилка изпод бара.
— Не съм те виждал насам — каза небрежно той, докато наливаше питието в една нащърбена чаша. — Нов ли си?
— Току-що пристигам — отговори Кейн и внимателно отпи. Бирата имаше странен вкус и той се зачуди от какво ли я правят. — Казвам се Риензи.
— Аз съм Джон, господин Риензи — представи се барманът. — Откъде си?
— От Земята.
Очите на Джон се разшириха и той, изглежда, се постресна.
— Разбирам — каза след малко. Тонът му неочаквано бе станал безразличен. — Посещаване на бедните.
Кейн остави обидата без внимание и поклати глава.
— Пиша книга за войната от гледна точка на външните светове. Мислех, че тук ще мога да намеря някои стари войници или космонавти, с които да поговоря.
Барманът помълча, после каза:
— Все още се намират. Но се съмнявам, че това, което ще кажат, ще отговаря на онова в книгите на колитата.
— Колитата ли?
Джон се изчерви.
— Жаргон за хората от правителството — промърмори той. — Съкратено от „колаборационист“.
— Значи техните възгледи няма да са много хвалебствени, така ли?
— Едва ли може да ги обвинява човек. — Той изведнъж млъкна, сякаш се изплаши, че е казал прекалено много, взе един парцал и енергично започна да бърше тезгяха.