Кейн остави мълчанието ненарушено още няколко секунди, после заговори.
— Аз съм много дребен правителствен служител, но наистина имам достъп до един сенатор на ТДИ. Ако на Плинри има проблеми, може да се направи нещо.
— С нищо не можеш да помогнеш, освен ако нямаш поне един милион в джоба. — Джон въздъхна и остави парцала. — Виж, рикрилите направо ни съсипаха. Проклетата им техника за сухопътен огън унищожи три четвърти от населението и направи седем осми от земята ни необитаема. По-голямата част от промишлеността ни беше разрушена, ужасно много от земеделската земя също. Един милион души умряха от глад и от студ през първата зима… — Той пое тежко дъх. — Няма да те отегчавам с подробности. Нещата се подобряват, но все още нямаме достатъчно работни места. Защо иначе те ще са тук по това време на деня? — Той посочи с палец към тийнейджърите.
Кейн отпи от бирата си и заоглежда младежите. Видя разочарованието в лицата им, уязвимата горчивина в купчините празни и полупразни бутилки пред тях.
— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — Но съм сигурен, че може да се направи нещо, за да им се помогне. Ще представя това на вниманието на сенатор Ориол веднага щом се върна. Междувременно би могъл да кажеш на хората, че искам да поговоря както за проблемите на Плинри, така и за войната.
Джон стисна устни. Кейн буквално можеше да прочете мислите му: „Не му пука за нищо освен за шибаната му книга!“
— Е, ако търсиш честно мнение, можеш да опиташ с Деймън Лейт. Ей го там. — Барманът посочи покрай ухото на Кейн.
Кейн се обърна и видя един прошарен мъж с буйна брада. Седеше самичък на една маса на открито. Беше среден на ръст и набит. Кейн прецени, че е към шестдесетте.
— Благодаря — каза той. — В кои части е служил?
— Беше блекколар — изсумтя Джон.
— Наистина ли! — възкликна Кейн, без да се опитва да скрие интереса си. Остави две марки на бара, взе си чашата и тръгна към масата на стария човек.
Лейт съзерцаваше чашата си и не вдигна глава, когато Кейн се доближи; всъщност не вдигна глава, докато Кейн не се прокашля.
— Господин Лейт? — попита той предпазливо. — Казвам се Алън Риензи. Мога ли да поговоря с вас?
Лейт вдигна рамене и махна с ръка към един от столовете.
— Защо не? Нямам какво друго да правя. Не се познаваме, нали?
Кейн седна срещу него. Почувства сблъсъка на опита с подхранваната вяра. Лейт нямаше нищо общо с жизнените енергични блекколари — винаги си ги беше представял такива. Твърде късно разбра, че е забравил какво могат да направят тридесет и пет години без идунайн на един мъж.
— Не. Току-що пристигам. Аз съм от Земята.
— Коли, а? Как върви там, у дома?
Кейн беше очаквал негативна реакция, подобна на тази на бармана, и отсъствието на такава малко го изненада.
— Добре. Вие от Земята ли сте?
— Да. Роден и израсъл в Одензее, Дания. Живях там, докато през 2420 не се присъединих към блекколарите. Не съм се връщал от години… войната, знаеш. Аз съм блекколар, казаха ли ти? — Той разтвори яката на избелялата си риза и посочи черното поло отдолу. — Това е истинска защитна жилетка… каквито носехме всички през войната. — Свали ръка на масата, въздъхна, воднистите му очи бяха втренчени назад във времето. — Да, хубаво време беше — промърмори той. — Но всичко свърши. Всичко.
Кейн кимна мълчаливо. Чувстваше се толкова неловко, сякаш беше нарушил нечий сън. Каквото и да бе имал някога Лейт, рикрилите и отминалите години му го бяха отнели и бяха оставили само една безполезна развалина. Кейн понечи да стане и да си тръгне, но очите на Лейт внезапно се фокусираха върху него.
— Та какво искаш да ме питаш, как беше…?
— Риензи — каза Кейн. — Търся някой от старите бойци на Плинри да поговорим за книгата, която пиша. Знаете ли къде мога да намеря някой от тях?
— О, разбира се. Ние блекколарите се събираме и непрекъснато говорим. За войната — добави той замислено и завъртя пръстена, който носеше на средния пръст на дясната си ръка.
Кейн вече беше забелязал пръстена. Направен от масивно сребро, той беше оформен като глава на някакво влечуго. Зад главата като кръст се издигаше прилепово крило, извито плавно над кокалчето на Лейт. За очи влечугото имаше два яркочервени скъпоценни камъка.
— Харесва ли ти? — попита Лейт и повдигна ръката си, за да може Кейн да види пръстена по-добре. Ръката му изглеждаше силна въпреки сбръчканата кожа.
— Да, наистина ми харесва. Никога не съм виждал такъв пръстен.
— Нищо чудно — съгласи се Лейт. — Драконите карно бяха нашият символ. Бързи малки дяволи; също и добри ловци. Само блекколарите имаха право да носят драконови глави. — Той изсумтя. — Сега вече никой не ги носи. Колитата не обичат да ги виждат, а рикрилите ги мразят. Но аз си нося моя. — Той изведнъж се втренчи внимателно в Кейн. — Чак от Земята, а? Трябва да е важна тази книга.