Очите на Скайлър блеснаха с нещо като възмущение и Кейн разбра, че не се е издигнал в очите му. Но имаше вероятност Голуей да научи за поканата и Кейн предпочете да му каже доброволно преди да го попитат. По този въпрос не можеше да си позволи дори намек за интрига около себе си.
— Не съм сигурен, че е разумно — бавно каза Голуей. — Но по този въпрос можем да поговорим по-късно. Ако сте свършили тук, мога да ви откарам до Центъра; ако ли не, ще оставя моите хора да ви съпроводят.
— Готов съм да тръгвам. — Кейн стана и кимна на седналите блекколари. — Беше ми приятно да се запозная с вас. Ще се видим.
— Довиждане засега — каза Лейт и махна с ръка. Скайлър гледаше в масата и не каза нищо.
— Не мисля, че трябва да отидете с тях — каза Голуей на Кейн, когато колата на сигурността се отправи обратно към сивата стена.
— Защо? Това е просто среща на стари бойци — бойни другари, които се събират да си спомнят за миналото.
— Това не са обикновени войници обаче. Това са блекколари.
Кейн вдигна рамене.
— Това е било преди трийсет години. Сигурно вече не са опасни. Иначе отдавна бихте ги затворили, нали?
Голуей се намръщи. Кейн разбра, че е отишъл твърде далече, и малко омекна.
— Вижте, вече проиграх шанса си да използвам архивите тук. Това може да е последната ми възможност да постигна нещо при това пътуване. Нищо няма да ми стане… наистина.
Голуей гледаше пред себе си и мълчеше. След това кимна рязко.
— Добре. Във всеки случай нямам никакво право да ви спирам.
Кейн се облегна назад, потисна усмивката си и каза скромно:
— Благодаря ви, префект.
На бюрото на Голуей имаше десетина доклада — мълчаливо свидетелство, че работата му изостава. Той се облегна в стола си и нетърпеливо запремята в ръце писалката си, загледан в и през папката със заповеди. Къде, по дяволите, беше Рагузин с рапорта?
На вратата се почука.
— Влез — извика Голуей.
Вратата се отвори и младият офицер от сигурността влезе. Носеше касета и няколко листа.
— Донесох материалите, които искахте, префект.
Голуей кимна.
— Дай ми ги.
Рагузин сложи касетата и половината от листата на бюрото и седна срещу Голуей.
— Доколкото можем да кажем, засега всичко изглежда нормално. Предложението за избирането на блекколарите е на Скайлър, не на Лейт, макар че идеята да поканят Риензи е негова. Не е имало възможност за споразумение между двамата.
— Освен ако не са знаели, че Риензи е тук, и не са планирали всичко.
— Изглежда малко вероятно — възрази Рагузин.
— Вярно — призна Голуей и се замисли за момент. — А какво ще кажеш за сигнали, дадени с ръка? Някаква възможност Лейт да е дал знак на Скайлър?
— Хм… — Рагузин се намръщи. — Не зная.
— Да видим. — Голуей взе касетата и я пъхна в интеркома. Рагузин беше маркирал частта, започваща с влизането на Риензи в бара. Голуей я пусна два пъти; гледаше внимателно. — Ха! — изръмжа той. — Виждаш ли? Лявата ръка на Лейт е под масата, докато Скайлър се изкачва! Камерата не може да я хване, но се обзалагам, че Скайлър може да я види.
Рагузин вдигна рамене.
— С цялото ми уважение, сър, но мисля, че отдавате прекалено голямо значение на това. Откакто войната свърши, блекколарите се събират два или три пъти годишно в тази порутена хижа. Наблюдаваме ги от петнадесет години, без да ги уловим в нещо. Какво ви тревожи толкова точно сега?
Голуей поклати глава. Не можеше да обясни предчувствията си на помощника си повече, отколкото можеше да обясни защо Алън Риензи му се вижда подозрителен.
— Факт е, че те нарушават стила си — каза той. — Никога досега не са канили външни хора в хижата; със сигурност не и човек от правителството.
— Извинете ме, префект, но това не е съвсем вярно. Спомняте ли си как преди шест години Скайлър и двама други се опитаха да привлекат безработни младежи, които се интересуваха от бойни изкуства? Тогава двадесетима от най-добрите ни студенти се събраха в хижата.
— О, да! Бях забравил. — Голуей се намръщи. — Доколкото си спомням, малко след това групата се разпадна поради липса на интерес, нали?
— Така че не е без прецедент — каза Рагузин. — Освен това именно Лейт покани Риензи. Кой може да каже какво замисля?
— Лейт. Да. — Голуей отново запремята в ръце писалката. — Всъщност какво знаем за него?
Рагузин прелисти листата.
— Взех досието му. Роден в Одензее, Дания, на Земята, на 27 юли 2403 година. Обучението му като блекколар е започнало…
— Не такива работи — прекъсна го Голуей. — Всичко това ни го каза лично Лейт. Искам да зная какво ние сме научили за него.
— Хм… всъщност малко. Всички военни досиета на блекколарите са унищожени на Земята. Лейт дойде от гората, когато беше обявена амнистията, и ни каза кой е. Всички го направиха. Може да са съвсем други хора всъщност. Никога не сме видели някой от тях да се бие.