— Видяхме — каза разсеяно Голуей. — Преди десет години, когато шестима здравеняци се нахвърлиха върху Мордикай.
— Ако наистина смятате това меле за бой — каза Рагузин и вдигна рамене. — Според мен дори уменията на един блекколар се влошават без подходяща тренировка.
— Хм. — Голуей удари леко с писалката по дланта си. — Искам това свърталище да се следи внимателно. Имаме ли заложени достатъчно бръмбари?
Рагузин кимна.
— Пришили сме миниатюрни бръмбари към цялото горно облекло на Риензи. Бръмбарите във вилата също функционират, разбира се.
— Добре. Някаква вест за моето искане за куриер, който да провери идентичността на Риензи?
— Не, сър — каза Рагузин извинително. — Рикрилите го отхвърлиха. Не дават никакво обяснение, но останах с впечатлението, че според тях това ще е загуба на време. — Той вдигна рамене. — Не мога да кажа, че ги обвинявам. Личната карта на Риензи е проверена и те смятат, че е защитена срещу фалшифициране.
— Зная — изръмжа Голуей. — Но все пак нещо ме тревожи.
— Смятате, че може да е рикрилски шпионин?
Голуей изсумтя. Ако имаше нещо, което наистина да мразеше в рикрилската окупация, това беше практиката на извънземните да поддържат свои шпиони в покорените територии. Като префект Голуей искаше да знае къде да върши работата си както трябва и не искаше да си разпилява кадрите без нужда. Но в този случай…
— Съмнявам се Риензи да е от техните. Ако трябваше той да ни шпионира, щяха да го назначат като нов правителствен служител тук; ако трябваше да работи между обикновените хора, щяха да го приземят някъде тайно. Не, тревожи ме неговата история, че си е забравил акредитивните документи. Това и неговата личност изобщо. — Голуей погледна намръщено касетата в интеркома. — По дяволите — каза накрая и хвърли писалката на бюрото, — засега не можем да направим нищо освен да чакаме. — Погледна часовника си. — Можеш да се прибираш. И нареди някой да наблюдава източния портал вдругиден… искам да зная кого е изпратил Скайлър да вземе Риензи. И остави тези досиета тук.
— Слушам, сър. — Рагузин остави топчето листа на ъгъла на бюрото и се изправи. — Лека нощ.
Голуей изчака помощникът му да си отиде преди да вземе купчината досиета. Адски малко информация… и никоя не струваше пукната пара. Искаше му се, и не за първи път, да можеше да ръководи сигурността преди тридесет години, когато блекколарите накрая се бяха отказали от партизанската си война срещу амнистията. Тогава щеше да настоява за пълен разпит. Сега не можеше да направи това без доказателство, че те нарушават тържествената си клетва.
Голуей тупна досиетата на бюрото си, отмести ги настрана, взе един рапорт и почна да го чете.
(обратно)Когато Кейн мина през източния портал, Центърът току-що беше започнал да се разбужда. Беше шест и двадесет сутринта и той се изненада, като видя, че неправителствената част на Капстоун е станала и работи. Мъже в износени гащеризони разнасяха кутии със закуски по улиците — сенките им бяха удължени от среброто на слънцето, показващо се над планините на изток. Други мъже и жени отваряха малките си магазинчета, миеха витрините, поливаха тротоарите и нагласяваха сенниците и изложената стока.
На петдесет метра от стената бе спрял самотен автомобил — очукан пикап с реклама на месарски магазин отстрани и отзад. На шофьорската врата, със скръстени на гърдите ръце, се беше облегнал дребен жилав човек с тъмна кожа и коса и голям нос. Кейн тръгна към него малко нерешително.
— Ти ли си Риензи? — попита грубо човекът и впери очи в лицето на Кейн. Кейн кимна и той продължи: — Аз съм Мордикай. Изпраща ме Скайлър. Качвай се.
Кейн се подчини и се изненада, като видя, че зад двойната седалка са струпани одеяла и туристически принадлежности.
— Добре си екипиран — подхвърли той, когато Мордикай подкара колата по улицата.
— Фургонът е общ. Купихме го от магазина, където работя — каза Мордикай. — Повечето други идват пеша или с велосипеди, така че карам всички принадлежности.
— В самата хижа няма ли принадлежности?
— Не е имало от години. — Той погледна над Кейн. — Виж, Риензи, не зная какво си мисли Лейт, че те е поканил. Ние го уважаваме, така че ще се опитам да съм учтив с теб. Но не съм длъжен да те харесвам… и наистина не те харесвам. Така че стига си дрънкал.
Кейн преглътна тежко. Едва прикритият гняв в този глас… Дали повечето блекколари щяха да изпитват такива чувства към него? Погледна крадешком сбръчкания мъж, вперил поглед напред. На дясната буза на блекколара имаше тънък белег, който досега не беше забелязал. По лицето му нямаше и следа от хумор или бръчки от смях.