Голуей вдигна рамене.
— Можете да попитате в сградата на архива, но не мисля, че ще ви разрешат. Съжалявам.
— По дяволите! — Кейн погледна за миг към пода, после вдигна глава към машината за проверка и промърмори раздразнено: — Този проклет компютър още ли не е свършил?
— Ще видя дали мога да го ускоря. — Голуей натисна един ключ; след секунда светна зелена светлина и се появи личната карта на Риензи. — Всичко е уредено — каза той и му подаде картата.
Много удобно подбиране на подходящия момент, помисли Кейн. Съмняваше се, че е съвпадение, но нямаше никакво намерение да влиза в спор с Голуей. Със закъснение започна да се чуди дали началникът наистина се мъчи да му се хареса, както изглеждаше на пръв поглед. Ако Голуей преднамерено беше задържал машината за проверка, Кейн имаше пълното основание да е ядосан; но щеше да е по-добре да остави префекта да си мисли, че е глупав. Затова взе картата без никакъв коментар и се изправи.
— Това ли е всичко?
— Да. Ще ви дам един информационен пакет на излизане. В него са изброени ресторантите и увеселителните заведения, дадена е информация за пътуване с таксита, карти на града и на предградията… такива неща. — Той се поколеба. — Съжалявам, но няма да мога да ви предложа целодневен гид. Нямаме достатъчно хора.
— Няма нищо — великодушно каза Кейн. Последното, което искаше, беше да има официална гледачка. — Във всеки случай, изглежда, няма да имам голяма нужда от гид.
— Какво възнамерявате да правите? — попита Голуей, когато излязоха от стаята и тръгнаха по коридора към асансьорите.
Кейн заговори бавно, сякаш още не беше мислил за това.
— Не обичам пътуването да е пълна загуба на време… няма да повярвате колко струва билетът. Може би ще мога да говоря с някои хора в Капстоун, хора, живели по време на войната. Не бих искал да го правя преди да съм проучил миналото, но… — Той вдигна рамене, после се намръщи. — На Плинри имате някакъв изтъкнат генерал или адмирал, но не си спомням името му. Сещате ли се кого имам предвид?
Голуей се намръщи.
— Мм. Може би имате предвид генерал Лепковски? Командваше сектора, когато той падна.
— Да, името май наистина почваше с „л“.
— За жалост обаче отново нямате късмет — Лепковски умря през войната.
Стомахът на Кейн се сви на топка.
— Сигурен ли сте? — попита той колкото се може по-небрежно.
— Да. Бил в командния център, когато го разрушили, поне така казват. — Голуей спря, сякаш мислеше. — Не познавам никой, който може да има информацията, която търсите. Много от хората тук помнят войната… аз самият съм един от тях… но никой не знае много за общата картина.
— Надявам се, че все ще намеря някой. — Кейн усети стягане в гърдите и гласът му леко потрепери и спадна. — Все трябва да мога да извлека нещо… може би гледната точка на обикновения човек.
— Какво ви е? — попита Голуей. Ръката му, която посягаше към бутона за повикване на асансьора, се премести и хвана ръката на Кейн.
— Не зная. — Гласът му беше прегракнал. Усети в гърдите си болезнени пробождания.
— Аз зная. — Хванал ръката на Кейн, префектът го поведе или по-скоро повлече към бюфета в дъното на коридора. С една ръка набра номера за чаша вода; с другата бързо бръкна в джоба на якето на Кейн и извади флакона с таблетки. Докато подаваше на Кейн водата, погледна етикета на флакона, изтърси две таблетки в шепата си и заповяда: — Изпийте ги.
Кейн ги глътна. Много искаше да седне, но в коридора нямаше нито столове, нито пейки, а Голуей, изглежда, нямаше намерение да му предложи да влезе в някой от съседните офиси. За щастие обаче лекарството подейства бързо и след няколко минути той можа да издърпа ръката си от ръката на Голуей.
— Добре съм — каза и внимателно пое дъх. Болката беше отминала, прегракването също. Почти. — Благодаря.
— Няма защо. — Голуей му подаде флакончето. — Предполагах, че сте взели лекарството преди приземяване, иначе щях да ви накарам да го направите преди да минем през митницата. В бъдеще не го забравяйте.
— Няма — увери го Кейн. — Обаче какво, по дяволите, беше това?
— Торматизна астма. Засяга около три процента от чуждоземците, които идват тук. Причинява се от нещо във въздуха, не съм сигурен какво, но е съвсем безвредна, ако човек взима дневната доза хистрофин. Мина ли ви вече?
— Да.
Голуей го поведе към асансьорите и след няколко минути Кейн стоеше до главния вход на сградата с голям пакет в ръка.
— Багажът ви трябва вече да е в хотелската стая — каза Голуей. — В центъра имаме само един хотел за гости — „Коронет“, — затова си позволих да изпратя багажа ви там.