— Да, сър. Разбирам. Тук ли са документите?
Пет минути по-късно двамата каубои от „Блек Кетл“ бяха в килиите. Заместник-шерифът изпрати да повикат лекар за ранения.
Когато излязоха от сградата, Мици махна към двамата работници:
— Имате свободна вечер. Градът е ваш — каза тя. — Останало ли е нещо от заплатите ви?
Те кимнаха.
— Утре сутрин да сте тук. Имаме още много работа в този град.
Когато те се отдалечиха, Бъкскин се обърна към работодателката си:
— Гладна ли си, мис Роланд? Бих искал да те заведа на вечеря, за разнообразие, да не готвиш тази вечер.
Мици бе започнала да се успокоява. Неговото предложение съвсем я разведри и мека усмивка просветли красивото й лице.
— Да, мистър Морган, би било приятно. Тук има един ресторант, където готвят вкусно. Но аз ще платя.
Той докосна ръката й:
— В никакъв случай! Когато поканя красива дама на вечеря, аз съм този, който плаща.
Тя вдигна вежди и се загледа в него за момент. После кимна:
— Ще бъде чест за мен да бъда твоя гостенка.
В ресторанта, след като си поръчаха, Мици загрижено го погледна:
— Страхувам се, че шерифът Ламбърд никога няма да бъде арестуван по това обвинение. Още щом пристигнахме днес, Ламбърд е разбрал, че идваме за него. Явно има очи и уши навсякъде. Знаел е, че аз и ти сме в града и че държим двама от неговите хора. Знаел е всичко, затова просто е изчезнал, когато дойдохме със заповедта за арест.
— Ако е направил всичко толкова бързо, той наистина е добър — каза Бъкскин. — Какъв ли ще е следващият му ход?
Мици вдигна очи. По лицето й се четеше гняв и страх.
— Не е трудно да се отгатне. Нищо не се беше случило, докато ти не дойде в града. Сега той е наел Слаш Уейд, за да те убие. — Очите й горяха от страх. — Не трябваше да оставаме тук за вечеря, а да се измъкнем от града.
Лий сложи ръка върху ръката на момичето.
— Не — меко каза той. — Аз от никого не бягам. Нека дойдат. Може би така по-бързо ще уредим нещата и ти ще можеш да се върнеш в ранчото си.
— Не разбираш ли? Става дума за Слаш Уейд. Той живее по закона на гърмящата змия. Удряй пръв без предупреждение! Удряй отново и отново, докато жертвата ти не падне. Никога не давай на противника и най-малък шанс. Застреляй го в гръб, ако е възможно.
Лий се засмя:
— Погледни ме. Седнал съм с гръб към стената. Мога да виждам всеки, който влиза в залата. Дясната ми ръка е свободна, ти си малко настрана от центъра на масата и имам възможност спокойно да стрелям към вратата. А аз не пропускам. Ако искаш доказателства, мога да ти дам дузина имена, но ще трябва да ходиш по доста гробища, за да ги откриеш. Сега се успокой и се наслаждавай на вечерята.
Келнерът донесе храната и се поклони. Усмихна им се и заговори на Мици:
— Мис Роланд, радвам се да ви видя тук отново. Помня, когато вие и баща ви идвахте всяка неделя на обед.
— Благодаря, Роджър. В скоро време пак ще започна да идвам на църква и да обядвам тук, но сега сме много заети. О, това е новият управител на ранчото ми — каза тя, като посочи към Лий.
— Щастлив съм, че сте при нас — каза Роджър и се оттегли.
Лий недоволно вдигна вежди:
— Мици, защо не му каза името ми?
— Защото е един от шпионите на шерифа. Сигурна съм, че сега отива при него да го уведоми, че ти и аз вечеряме тук. Знаех, че това е лоша идея.
Бъкскин огледа залата. Имаше около двадесет маси. Половината бяха заети и никой не седеше с лице към вратата. — Може би си права. Но ако си, нищо няма да се случи тук вътре.
— Да излезем през задната врата — предложи Мици.
Бъкскин се усмихна:
— И да си разваля удоволствието? Ако са отвън, те ни чакат да излезем заедно. Няма да чакат дълго. Ще излезем, само че ти ще тръгнеш бързо на едната страна, а аз — на другата. Конете ни са зад сградата на областната прокуратура. Ще се срещнем там.
Тя хвана ръката му. Ястията останаха недокоснати на масата.
— Очакваш неприятности, нали?
— Да. Те се движат като боен отряд на апахите в откритата прерия — не можеш да ги видиш. Колко време ни остава до мръкване?
— По това време на годината става тъмно към седем часа.
Лий погледна джобния си часовник:
— Все още имаме повече от час. Ще трябва да свършим по светло. — Той се изправи. — Ще трябва да излезеш с мен, за да знаят по кого да стрелят.
Тя го погледна ужасено. Очите й бяха широко отворени, брадичката й трепереше. Той докосна лицето й.
— Спокойно. Това е само израз. Но щом излезем от входната врата, веднага тръгваш наляво и гледай колкото може по-бързо да се отдалечиш от мен. Аз ще тръгна надясно. Разбрано?
Тя кимна, но лицето й беше сковано от страх.
— Може и сега да го направим. И без това никой от нас няма да вечеря.