— Аз не обичам убийствата, но те, изглежда, са станали част от моя живот, защото постоянно се забърквам в нещо. Обикновено ме наемат да преследвам убийци, похитители на деца, касоразбивачи. Да, убих двама мъже при ранчото ти и един днес. Това не беше нещо, което исках или което ми харесва да правя. Но когато някой стреля срещу мен, аз имам право да му отвърна. Ако аз стрелям по-точно, тогава той умира вместо мен. В един от тези случаи аз ще бъда малко по-бавен или по-разсеян и другият ще стои над мен и ще гледа кървящото ми, умиращо тяло. Това е нещо, за което всеки мъж, който взема пушка в ръка, трябва да помисли. Ето защо не трябва да мислиш постоянно за това. Да, трима мъже са мъртви, но те щяха да убият теб и брат ти, и всички работници в ранчото, ако имаха тази възможност. Този човек днес имаше трима помощници със заповед да ме убият. Не мога да тъжа за него или за другите двама. Приемам живота такъв, какъвто е. Не искам твърде много в замяна.
— Защо остана? Не беше задължен да ни помогнеш да намерим животните, или да идваш тук днес. Каза ми, че някога срещу теб е имало обявление за издирване. Но вече го няма. Отлично. Нищо вече не те задържа тук. Защо се замесваш с нас тогава?
Той я привлече леко към гърдите си и я обгърна с ръце, като я прегръщаше нежно, сякаш беше крехко цвете, което се страхуваше да не пречупи. След това я пусна. Тя остана за момент безтегловна, рееща се из пространството, после свали ръцете си, които беше обвила около него, и се отдръпна.
— Харесвам те. И не мога да гледам как негодници прегазват малкото ти ранчо. А особено презирам такъв шериф, който не зачита правата на хората, които трябва да защитава. Освен това аз съм лесна жертва за красиво момиче с хубава фигура, което ми позволява да го прегръщам и ме целува по бузата. — Той се усмихна. — Сега ще идем при приятеля ти. Той ще ми помогне да наема осемте каубоя за прекарването на телетата.
Два часа по-късно Лий вече беше наел осемте човека. Той ги избираше по ръцете. Проверяваше дланите им за белези от въжета, мазоли, ранени пръсти, разцепени кокалчета. Такива бяха работните ръце.
Каза на всички, че ги наема за един ден и утре в девет часа сутринта трябва да дойдат в „Бокс Ер“ с пушка, кон, две въжета и револвер.
— Това война ли ще е, или ще караме говеда? — попита един каубой, който изглеждаше по-опитен.
— Ще има по малко и от едното, и от другото — отговори Бъкскин.
Мъжът се ухили:
— Ще бъда точен.
Връщането в ранчото по тъмно мина спокойно. Говориха малко. Мици му разказа за детството си и за последните десет години в ранчото. Майка й беше умряла при епидемия от шарка преди три години. През повечето време мълчаха, заслушани в гласовете на нощните птици и самотния вой на койот в далечината.
В ранчото тя прибра коня си и окачи седлото на стената.
— Можеш да останеш в свободната спалня. Нашият управител обикновено живее в къщата.
— Това е било, когато баща ти е бил жив. Сега няма да е редно, пък и аз не бих се чувствал удобно. Ще спя с работниците. Кога е закуската?
— Обикновено в шест часа. Няма да вземаме фургона с нас. Имаме само десет мили път. Ще стигнем в града някъде преди един.
— Ако нямаме проблеми.
— Имаш предвид „Блек Кетл“?
— Да. Ако дойдат осемте каубои от града, ще оставя двама от работниците тук да пазят ранчото. Много е вероятно Ламбърд да отвърне на подпалването на хамбара.
— Той не може да знае кой го е запалил — каза тя.
— Но може да се досети.
Бяха приближили до къщата и се спряха. Малкият навес правеше сянка. Мици привлече Лий и нежно го целуна по устните. После въздъхна и се облегна настрани.
— Цял ден исках да го направя — каза тя. — Надявам се, че не възразяваш.
— Изобщо. Приятно ми е да целувам млади жени, дори ако някоя от тях е шефът. — Той отстъпи назад. — Ще се видим на закуска.
На следващата сутрин Мици беше приготвила стабилна закуска — пържени картофи, яйца, палачинки, тиган с бекон и наденички, сок, купчини печени филийки, мармалад и кафе, колкото можеха да изпият.
Наетите каубои започнаха да пристигат малко след осем. Дойдоха седем мъже. Мици им предложи кафе и палачинки, а през това време Дий проверяваше оръжието им. Беше казал, че ще бъде работа за един ден и ще получат по пет долара за нея. Ако има стрелба, щяха да получат по десет долара. Щяха да бъдат свободни, когато бичетата бъдат на безопасно място в загражденията в града.
Минаваше девет, когато тръгнаха на запад към мястото, където държаха телетата. Дойде и Мици, тъй като Лий реши, че е безопасно. Джоди поведе стадото и останалите мъже бързо го оформиха в колона, широка три или четири животни и дълга около сто ярда. Стадото беше малко и имаше достатъчно хора.