Джоди водеше говедата по коларския път към града. Щяха да минат на половин миля от сградите на „Блек Кетл“. Лий яздеше отстрани и внимателно се оглеждаше.
Приближиха безпрепятствено до „Блек Кетл“ и преминаха край него. Лий не видя никакъв знак на необичайна активност. Той се ухили при вида на шест обгорели дървени греди, щръкнали от пепелището на мястото на големия хамбар.
Мици яздеше отзад, за да завръща отделилите се от стадото телета.
Когато наближиха на половин миля от града, Мици и Лий избързаха напред, за да говорят с железничаря, който беше също и закупчик на добитък за някакви търговци в Портланд. Той им показа кои заграждения да използват и посрещна животните там, когато пристигнаха.
Прегледа всяко животно и прие всички. Мици обясни за десетте телета със заличени маркировки.
— Чух за това — каза човекът. — Разбрах, че обвинявате шерифа в кражба.
— Да, вярно е. Искам да го видя пред съда. Това не е първият път, когато кара хората си да крадат добитък от мен и от други малки стопанства.
— Ще бъде трудно да натикаш шерифа Ламбърд в килия, но ви желая успех.
Малко по-късно Мици получи банков чек за продажбата на телетата. Този ден цената на едно теле беше 41,50 и на чека беше написана сумата 4316 долара.
— Това ще трябва да покрие разходите на ранчото за още една година — каза Мици. — Не зная какво щяхме да правим, ако не беше върнал стадото от „Блек Кетл“.
— Искаш ли да хапнем нещо? — попита Лий.
— Не зная. След последното ни преживяване тук не мисля, че ми се влиза в ресторанта.
— Добре, в банката ли отиваш?
— Да, къде ще се срещнем след това?
— Искам да говоря с Блекхок отново. Курт още ли е ковач в града?
— Оберхолцер? О, той е несъкрушим. Сигурно точно сега блъска върху някое горещо желязо.
— Ще мина да го видя и ще се срещнем при Блекхок. Ще вляза от задния вход. Не искам пак да налетя на шерифа, преди да го вкарат в затвора.
Лий се отправи към ковачницата и, когато наближи, видя огромния мъж да върти тежък чук.
— Да не го счупиш — извика Лий в краткия интервал между два удара, като застана на вратата.
Мъжът се обърна към него. Широкото му лице засия.
— Мили боже! Чух, че някой в града използва твоето име. Наистина си бил ти, проклет да съм!
Лий разтърси огромната му лапа. Ковачът пусна чука върху наковалнята и тупна Лий по гърба.
— Колко време те нямаше? Десет години?
— Дванадесет и повече. Градът е пораснал поне два пъти.
— Расте всеки ден. Всяка пролет идват нови заселници. Май ще стане наистина голям, проклетият град. Аз почти съм готов да се изнеса някъде на по-спокойно място, на по-тихо и по-широко.
— Не си се променил, Курт. Освен че си станал още по-огромен, отколкото беше. Как те понася сладката ти женичка?
Курт се ухили.
— Тя ми го напомня всеки ден. Женен ли си? Не, предполагам не си. Разбрах, че вече си се счепкал с шерифа тук. Точно както едно време.
Поговориха двадесетина минути и Лий каза, че трябва да види Блекхок. Курт кимна:
— Добър мъж, мамка му, макар че е индианец. Най-добрият седлар в района.
Стиснаха си ръцете и Лий се отправи към другия край на града, премина през дворчето и влезе през задния вход на магазина за седла. Усмихна се, когато миризмата на обработена кожа го обгърна като океански прилив.
Той чу гласове от предната стая, където Мици и Блекхок си говореха. Тя държеше нещо и красивото й лице беше потъмняло от тревога.
— Просто не го вярвам — каза Мици. Тя вдигна очи точно когато Лий влизаше през задната врата.
— Добре, че си тук и нищо ти няма — каза Блекхок. — Ти очакваше неприятности само от шерифа, но сега всеки стрелец в областта ще тръгне на лов за скална ти.
— Защо? — Лий недоумяваше.
Блекхок вдигна един плакат. Беше един фут щирок и осемнайсет инча висок. С дебели черни букви беше изписано:
Морган за последен път е бил видян в Боаз на 24 юни 1876 година. Търсен за нападение, побой и преднамерено убийство на щатски служител в този град на 4 юли 1864 година. Свържете се с шерифа за получаване на наградата.
ПЕТА ГЛАВА
Бъкскин Лий Морган погледна обявата и поклати глава:
— Същите скалъпени обвинения, както преди. Ламбърд или някой от неговите трябва да е намерил старата обява. — Той накъса плаката на малки късчета. — Добре, мисля, че трябва да оправя това. Дали вече ги е разлепил?
— По целия град — каза Мици. — На половината сгради отвън.
— Мисли, че така по-лесно ще се разправи с мен. Надява се, че ще си тръгна от града и ще се махна от главата му или някой ще ме застреля. И в двата случая заплахата за него ще изчезне.