— Ботушите на земята, джентълмени. Хайде!
— Не сме имали лоши намерения — обади се единият.
— Просто искахме да видим къде ще отиде момичето. Много е хубава — допълни другият.
— Просто видяхте, че конят е белязан със знака на „Бокс Ер“, и просто решихте, че оня от обявата за издирване може да е с момичето.
— Хей, нищо подобно.
Бъкскин отново гръмна във въздуха.
— Сега, момчета, хванете юздите на конете си и тръгвайте напред, в галоп. Излизаме от града.
— Къде ще ни водите?
— След малко ще разберете.
Мъжете задминаха Мици, а тя се върна при Бъкскин. Яздиха така две мили и спряха.
— Слизайте, ловци на награди.
Двамата скочиха върху твърдите коловози на пътя. Бъкскин мина напред с коня си, хвана юздите на двете животни и, без да каже дума, подкара дорестия в галоп. Двамата закрещяха след тях.
— Нека да има за какво да мислят. Могат да се върнат назад и да приберат пистолетите и ботушите си, а могат да вървят напред и да се надяват да намерят конете си. Конете са взети под наем от конюшня и ще се върнат там, когато огладнеят.
— Дали сме далеч от всички ловци на награди?
— Едва ли. Размахай две хиляди долара пред лицето на някого и той полудява, за да ги получи. Две хиляди са повече от шестгодишната заплата на един каубой. Човек трябва да е глупак, ако не се опита.
— Значи очакваш още посетители?
— Още много. Може би ще срещнем някого по пътя напред, а друг може да е вече в ранчото и да ни чака. Мъчно е да се каже на какво ще налетим отсега нататък.
— Шериф Ламбърд наистина е голям подлец. Чудя се какво ли още ни е приготвил.
— Това няма значение, ако можем да го арестуваме по онези обвинения. Дори да не го обесят, ще му дадат двадесет години, а това време ще ни е достатъчно, за да оправим ранчото и да спечелим пари.
— Мислиш ли, че трябва да назнача и домакин?
— Или това, или да си вземеш по-оправен управител, който да върши цялата работа. Да ръководиш ранчо като твоето, не е лесна работа. Брат ти, изглежда, не ти помага в нищо.
Когато наближиха ранчото, Лий зави на запад и те тръгнаха покрай малкия поток, който криволичеше из местността. Това беше същият поток, край който Бъкскин беше минал през първия ден, когато се отби тук, за да хвърли един поглед на стария „Спейд Бит“. Те яздеха зад дърветата, докато дойдоха възможно най-близо до сградите на „Бокс Ер“.
— Всичко изглежда мирно и спокойно — каза Мици.
— Да, но къде са работниците? Не виждам нито един да върши нещо. Повечето коне са в корала, а мъжете къде са?
— О, боже! Не помислих за това. Какво ще правим сега?
— Не ние, а ти. Върни се обратно до главния път и влез в двора на ранчото както обикновено. Ако има ловци на награди, които държат работниците, запали огън в кухнята и направи кафе. Използвай много хартия, за да излиза повече бял дим от комина. Тогава аз ще зная какво да правя.
— Сигурен ли си?
Бъкскин кимна, докосна я по рамото и й направи знак да тръгва. Когато тя замина, той слезе от коня и измъкна автоматичния „Спенсър“. Провери магазина. Беше пълен. Погледна в затвора и го остави отворен, за да може да вкара патрон в цевта. Така щеше да има осем патрона в пушката. Можеше да му потрябват.
След десетина минути той видя Мици да влиза в двора на ранчото. Тя извика, но никой не й отговори. Тогава тя заведе коня си в корала, окачи седлото и тръгна към вратата на кухнята.
Скоро след това, Бъкскин видя бял дим да излиза от комина на кухнята. Значи наистина имаха гости, но нямаше начин да разбере колко са. Трябваше да са най-малко двама. Чисти хиляда долара на човек не беше лошо за един ден!
Първите сенки вече се спускаха над местността, но Лий трябваше да изчака да се стъмни съвсем.
Върза коня си на една тревиста полянка, близо до потока, така че да стига водата, и се загледа в ранчото, като се мъчеше да измисли план за действие.
Беше сигурен, че вътре има поне един ловец на награди, щом Мици така бързо запали огъня, но къде ли бяха другите? В хамбара, в склада, а може би в постройката, където спяха работниците.
Най-вероятно бяха в къщата. Поне един от тях сигурно беше там. Лий реши да почука на вратата на кухнята, после да изтича до предната врата и да се опита да се промъкне вътре. Трябваше да успее! Веднъж като влезеше в къщата, щеше да се оправи на място.
Тъмнината вече го обгръщаше. Той стана и се отправи към задната страна на къщата. Тази нощ нямаше луна и силуетите на сградите се очертаваха смътно. Никой не можеше да го забележи.
Стана така, както и очакваше.
Потропа на кухненската врата, а след това хукна към предната част на къщата и се промъкна вътре. Не горяха никакви лампи в салона или в спалните. Стигна до вратата, която водеше до трапезарията с огромната десетфутова маса. Надникна вътре. Трима от краварите стояха около празната маса — четвъртият липсваше. В кобурите си нямаха пистолети.