Бъкскин не можеше да я разбере. Той презареди спенсъра с нов пълнител със седем патрона, вкара един в затвора и хвана юздите на коня. Излезе от храстите, като държеше пушката над главата си в знак на приятелство.
Приближи се на петдесет ярда и извика:
— Ей, вие от ранчото! Аз съм на ваша страна, не стреляйте!
Жената бързо стана, взе ловната пушка и я насочи срещу него. Той не обърна внимание на заплахата. Свали пушката си, сложи я в кожения калъф на седлото и продължи напред.
Докато се приближаваше, Бъкскин видя, че мъжът с револверите пристъпи зад жената. Той беше сложил единия револвер в пояса си, но другия все още държеше в лявата ръка с дулото надолу.
Жената постепенно свали пушката. Беше млада, може би на деветнадесет, помисли си Лий. Евтината й басмяна рокля беше изцапана от праха. Тя изглеждаше като прищипана в талията, после драстично се разширяваше на гърдите и завършваше около шията. Ръкавите стигаха до китките й. Жената имаше тъмна и необичайно къса коса. Когато се приближи, той видя очите й — тъмни върху бледото лице.
— Значи ти си стрелецът, който ни помогна? — попита момичето.
Бъкскин беше учуден от дълбокия й гръден глас.
— Да, мис. Помислих си, че малко помощ ще ви бъде от полза.
— Благодаря. Много не се справяме с пушките. Татко казваше, че нямало нужда.
— Баща ти ли е тук?
Момичето вдигна поглед и няколко сълзи се търкулнаха от очите му. Тя ги изтри с ръка и едновременно тръсна глава.
— О, не! Той умря преди шест месеца. Още не мога да повярвам.
— Съжалявам.
Бъкскин се поколеба. Не беше поглеждал мъжа. Сега вдигна поглед и видя, че той е на не повече от двадесет години. Беше средно висок и това бе единственото нещо, заради което би могло да го помислиш за мъж. Беше силен, добре развит, но маниерите и изразът на лицето му бяха съвсем момчешки.
Момичето изтупа роклята си и посочи човека на земята.
— Ранен е лошо. Трябва да го приберем в къщата.
— Той искаше да ви подпали — недоумяваше Лий, — а сега вие ще го лекувате!?
— Разбира се. Това би трябвало да направи всеки нормален човек. Ще ни помогнеш ли да го пренесем на верандата?
Лий кимна и коленичи до ранения. Куршумът беше направил лоша входна рана, кръвта от която бе напоила половината му риза. Сигурно беше минал през тялото и излязъл през гърба.
— Чуваш ли ме? — попита той човека на земята.
— Да.
— Защо нападнахте ранчото?
— Беше по заповед. Шефът каза да го изгорим до основи.
— Кой е шефът?
— Те са от ранчото „Блек Кетл“, на юг от нас — каза момичето. — Искат нашите права върху водата.
Бъкскин махна на младежа зад момичето Да хване ранения за краката. Когато го вдигнаха, той изрева от болка, после изгуби съзнание. Пренесоха го на сенчестата и защитена веранда.
Момичето донесе кана студена вода и парчета чист плат, намокри лицето на ранения и мъжът дойде в съзнание. Бъкскин взе няколко от сухите парчета плат, направи компрес и го притисна към грозната изходна рана, за да спре кръвта.
— Как се казваш? — попита момичето.
— Няма значение… умирам. Жалко, че е за копеле като Ламбърд. — Той се задъха и на устните му се появи кръв. Гърдите му свиреха. Затвори за момент очи, после ги отвори и погледна момичето. — Мици, не съм имал нищо против теб. Само правех каквото ми нареди шефът. По дяволите! Как боли! — Изведнъж очите му се разшириха, от гърлото му излезе продължителен стон и когато той заглъхна, главата му клюмна на една страна.
— Мъртъв е — каза Лий.
Момичето преглътна сълзите си и се изправи до леглото, където беше коленичила.
— Ранната смърт на всяко човешко същество е трагедия — каза тя и отиде до стъпалата. Бъкскин застана пред нея.
— Името ми е Бъкскин Лий Морган. Минавах наблизо и реших да погледна старата си къша. Някога притежавах тази ферма. Тогава я наричахме ранчото „Спейд Бит“ — каза Лий, за да отклони вниманието й от мъртвия.
Тя избърса сълзите си и стана.
— Да, помня името „Спейд Бит“. Аз съм отраснала в града. Баща ми купи ранчото преди пет години и го превърна във ферма за крави. О, извинявай! — За момент докосна лицето си с длани, после протегна ръка. — Аз съм Мици Роланд, а това е брат ми Клод. Правим каквото можем, за да върви работата в ранчото, но се страхувам, че не постигаме много. Не разбирам от фермерска работа. Татко се справяше добре, но хвана треска и за един ден умря.
— Хората на „Блек Кетл“ често ли правят такива нападения?
— О, не! Това е първият път, когато стреляха по къщата. Преди месец изгориха малък хамбар. На следващия ден Исая Ламбърд сам дойде с файтончето си и предложи да купи ранчото ни. Гръмнах му над главата с пушката и го изгоних. Татко ме научи да стрелям.