— Добре е, щом Клод не го бива с пистолетите.
Мици направи гримаса.
— Всъщност Клод не го бива за нищо. Имахме отличен управител. Познаваше работата, познаваше и земята. Но Ламбърд ни го отне за седемдесет и пет долара месечно плюс храна.
Мици погледна Лий, после четиридесет и пет калибровия „Колт“ на бедрото му и каза.
— Не разбирам… Ние не се познаваме, а ти се намеси. Защо го направи?
Лий седна на стъпалата на верандата, а момичето седна до него.
— Някак си и аз не мога да си го обясня. Сигурно защото това е старият ми дом. Когато видях ездачите да атакуват ранчото и ми се стори несправедливо — не знаех колко души има тук. Нападателите се опитаха да застрелят вашия работник от засада, а аз мразя негодниците, които нападат в гръб.
— А може би има някакъв смисъл в това, че се срещнахме. — Тя го погледна така, сякаш внезапно й бе дошла някаква мисъл.
Лий едва сега видя, че очите й са кафяви. Те го изучаваха. Момичето имаше овално лице с щастливо изражение. Когато се засмееше, на лявата й буза се появяваше трапчинка, носът й беше къс, но леко чип и това правеше приятно впечатление. Устните й бяха пълнички, но изглеждаха добре над твърдата брадичка. Стегната, стройна шия изчезваше в блузата й. По-надолу, към гърдите й Бъкскин не посмя да погледне.
— Мистър Морган, разбираш ли от добитък?
— Изхранвал съм се от това години наред.
— Искаш ли да ръководиш моите четирима работници? Това е ранчото „Бокс Ер“. При-последното преброяване имахме двеста породисти крави, сто бичета за Продан, други триста телета, които още бяха малки, и достатъчно бикове, за да се справят с работата. Заплатата е… — тя се поспря. — Заплатата е четиридесет долара на месец плюс храна. Повече не мога да си позволя. Ако ми откажеш, ще те разбера.
— Зависи от някои неща. Бритенхостер още ли е шериф тук?
— Не си спомням такова име. Ламбърд е шериф сега. Койотът, който притежава „Блек Кетл“. Исая Ламбърд. Избран е от своите продажни броячи на бюлетини преди две години.
Бъкскин се усмихна. Момичето имаше повече кураж и огън, отколкото той предполагаше.
— Изглежда, не обичаш шерифа, мис Роланд.
— Нито него, нито сина му!
— Преди дванадесет години беше разпространена една фалшива обява за издирване, пусната срещу мен от предишния шериф. Виждала ли си такава обява? Дали все още съществува?
Тя поклати глава:
— Не зная, но тези обяви не ме интересуват.
— Казваш, че ездачите от „Блек Кетл“ са ти досаждали напоследък. Това преднамерен опит да те изтласкат от земята ли е?
— Да. Всичко започна, след като шерифът Ламбърд се опита да купи земята ни на цена далеч под минималната. Но при кого да отида? Ламбърд е шерифът.
— Трябваше да отидеш при областния прокурор. Той трябва да е тук, в Боаз.
— О, да, не бях се сетила за това. — Тя се обърна към него и се усмихна: — Мистър Морган, наистина се надявам, че можеш да ни помогнеш, като станеш наш управител. Трябва ми човек, който да се изправи срещу Ламбърд и неговите бандити. Клод просто не може да го направи.
— Как сте с финансите? Скоро ли трябва да закарате тези сто бичета на пазара?
— Крайно време е да се закарат. Закъснявам с парите. Продадох двадесет глави на малка кланица в Боаз. Сега трябва да кача тези сто глави на влака. В Боаз вече имаме железопътна линия. Опитахме се да ги закараме преди две седмици, но някакви непознати ездачи ни нападнаха и разпръснаха животните. Бяха от „Блек Кетл“. Сигурна съм, но не мога да го докажа.
Той кимна:
— Мис Роланд, ще приема работата поне докато се оправят нещата, но при две условия. Първо: наричай ме Бъкскин. Второ: трябва да прекарам един ден в Боаз, за да разбера какво е положението там. Не искам да започна работа само за да ме арестуват и обесят.
Очите й се разшириха и тя закри уста с ръка.
— О, боже! Не! — После се намръщи и кимна. — Да, ще те наричам Бъкскин, а ти ме наричай Мици. Разбира се, можеш да отидеш в града и да провериш обстановката.
— На кого в Боаз мога да се доверя? Кого смяташ за добър приятел там?
— Седларят, Хари Блекхок. Почти се бях омъжила за него, когато бях на седемнадесет, но татко не беше съгласен. После Хари реши да вземе жена от племето си. Той е със златно сърце. По-добър човек не можеш да намериш в целия Айдахо, бил той бял, черен или индианец.
— Ти като че ли все още го харесваш.
— Да, но той вече е женен. Градските големци не искаха да му продадат кожарския магазин и татко го купи за него, но той все още е на мое име, защото тук, в Айдахо, индианците не могат да притежават земя или друга собственост.