Лий докосна шапката си и се метна на коня.
Отне му почти час да стигне до ранчото „Бокс Ер“. Там свари Мици Роланд да крачи нервно напред-назад по верандата. Когато го видя да се прибира, изтича да го посрещне.
— Благодаря на бога, че пристигна! Един от пастирите ми каза, че видял преди по-малко от два часа шестима конника да подкарват нашето стадо от сто бичета надолу към района на „Блек Кетл“. Какво, по дяволите, да правим?
ТРЕТА ГЛАВА
— Мистър Морган! — крещеше Мици. — Какво да правим с крадците?
Лий слезе от коня. Свали ниско нахлупената си шапка и я наложи отново. После погледна собственичката на ранчото „Бокс Ер“.
— Тръгваме след тях, мис Роланд. Колко пушки имате на разположение?
Двадесет минути по-късно Бъкскин и четиримата работника от „Бокс Ер“ яздеха в луд галоп към мястото, където стоте бичета бяха видени за последен път. Стана тъмно, докато стигнат до там. Бъкскин беше донесъл два фенера и запали единия, за да огледа следите.
— Няма начин да скриеш четиристотин отпечатъка от копита — каза той на единия от краварите. — Сега трябва само да следваме следата и ще видим къде нашите приятели са откарали телетата. После ще си ги вземем обратно.
— Някой може да пострада, докато вършим тази работа — каза Тоби и се ухили: — Шегувам се. Това е най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало, откакто напуснах Синсинати преди три години.
Следата водеше право на юг. Всеки четвърт миля Лий спираше хората, запалваше фенера и проверяваше следата, за да не се заблудят. Те почти можеха да я следват на бледата светлина на полумесеца, но все пак трябваше да проверяват.
— Отправят се към ранчото „Блек Кетл“. Ясно е като бял ден — каза друг от краварите. — Но като че ли не отиват към сградите на ранчото, а може би към някой каньон или долина нагоре по хълмовете.
Така те следваха стадото може би час и навлязоха доста навътре в територията на „Блек Кетл“. След като няколкото облачета се разнесоха, луната се показа изцяло и Лий можеше лесно да различава следата на нейната светлина.
— Какво ще правим, като ги намерим? — Този, който попита, се казваше Джоди, спомни си Лий.
— Ще ги върнем. Ще ги закараме обратно в нашия район. После, ако има време, ще посетим за малко най-големия хамбар на „Блек Кетл“.
— Ей, пич — каза Джоди. — Какво ще правим при хамбара?
— Трябва да почакаш и ще видиш, Джоди. След половин час усетиха миризма на пушек. Явно някъде пред тях гореше огън.
— Жигосват ги с нови знаци — каза Бъкскин. — Тази банда не губи време. Някой от вас да е стрелял по човек преди?
Един от по-старите пастири изръмжа:
— Аз гръмнах няколко към края на войната.
— Тук не е по-различно. Тези хора са крадци и, наказанието за това в този край е обесване. Куршумът върши същата работа. Ако започнат бой, ще се бием, разбрано? Колко човека бяха, когато подкараха стадото? — попита Бъкскин.
— Видях петима — обади се глас от тъмнината, — но може би имаше още един.
— Ние сме пет. Не е лошо.
Те се приближиха до огъня и Бъкскин видя Двама мъже на коне, които докарваха бичетата едно по едно. Той спря на петдесет ярда от огъня. Прати трима от хората си да ги заобиколят в гръб и им каза да не стрелят, докато не чуят два изстрела. Първият щеше да е негов.
— Ако отвърнат на огъня, ще ги застреляме. Не мисля, че ще започнат бой, щом те са в светлината на огъня, а ние сме на тъмно, но нищо не се знае. Ако двамата на конете избягат, това не ни бърка.
Пет минути по-късно Лий реши, че мъжете са заели местата си. Скочи от коня, измъкна спенсъра, взе два резервни пълнителя с патрони и седна в тревата. Подпрял лакти на колената за опора, той старателно се прицели в мъжа, който беше най-близо до огъня. Мъжът тъкмо беше взел нажеженото до червено желязо, когато Бъкскин натисна спусъка.
Големият петдесет и два калибров куршум проби дясното бедро на каубоя и той се превъртя. Чу се вик на болка и мъжът се просна назад в праха.
Когато звукът от изстрела заглъхна между хълмовете, Лий с дълбок глас извика предупреждението:
— Обградени сте! Обвинени сте в кражба на телета от ранчото „Бокс Ер“. Сложете револверите на земята и вдигнете ръце или ще умрете.
Двамата мъже край огъня се подчиниха незабавно. Третият, който беше близо до сянката, препусна в тъмнината и Лий смуши коня си.
Заедно с каубоя, който беше до него, за секунди се озоваха при огъня. Пушките им държаха на прицел двамата мъже, единият от които стенеше от болка, стиснал простреляния си крак.
Лий събра оръжията им. Хвана трите коня и нахвърля пръст върху огъня, за да не бъде лесна мишена откъм тъмнината. Един от хората му превърза простреляния крак на крадеца. — Не искам да ти изтече кръвта и да лиша палача от таксата за обесване — поясни Лий.