Бертрис Смол
Блез Уиндъм
Пролог
Ашби Хол
Юли 1521 година
— Няма начин — каза безнадеждно лорд Морган. — Просто няма начин да осигуря зестра за осем дъщери. И какво ли би им донесло бъдещето при тези обстоятелства? Изглежда, Господ е проклел дните, в които моите скъпи сладурчета са видели бял свят. — Раменете му се смъкнаха отчаяно надолу.
— О, любов моя, не говори така — възрази жена му и като хвана ръцете му, го загледа със сиво-сините си очи, пълни със сълзи. — За всичко съм виновна аз, Роберт! Ако Гавин се беше родил пръв, а не последен, нямаше да имаме този проблем. И въпреки това, аз не се отказвам от нашите момичета. Сигурно ще намерим начин да осигурим зестра на една от тях, а после тя може да помогне на сестрите си да намерят съпрузи. Може и да сме бедни, но дъщерите ни са красиви. Аз знам, че това има значение за мъжете.
Роберт Морган въздъхна горчиво. После прегърна жена си. Как би могъл да й обясни, че би било чудо, ако можеха да съберат толкова, че да осигурят зестра на най-голямата си дъщеря. И че дори и да успее да събере нещо, то няма да бъде достатъчно, за да привлече за съпруг някой известен благородник. Повечето от тях се женеха в собствените си обкръжения за богати жени от благороден произход. Ех, ако някоя от дъщерите му би могла да влезе успешно в кралския двор, само тогава би могла да помогне на сестрите си да си намерят съпрузи. Дали богатите благородници можеха да бъдат така запленени от красотата на дъщерите му, че да не обърнат внимание на липсата на зестра? Как би могъл да обясни всичко това на сладката си женичка? Как би могъл да й каже, че само благодарение на бедността и отдалечеността на имението им техните прекрасни дъщери все още са благословено невинни в помислите си? Ако не беше така, те отдавна щяха да бъдат изкушени от доста по-ниско седящите в обществото.
Скъпата му Розмари не разбираше от тези неща. Тя бе дъщеря на земевладелец, родена и отгледана на село. През целия си живот не бе пътувала по-далеч от близкия град Херфорд. Тя беше добра съпруга, добра майка, добра домакиня, добра жена. Единственият й недостатък бе изобилието от дъщери, които бе народила. Но през шестнадесетте години, докато му беше съпруга, на нея не беше й се случвало да загуби дете и освен това не спираше опитите си да го дари с наследник. Пък и никога не се сърдеше без причина… Лорд Морган считаше, че бракът му е щастлив.
Наведе се и целуна пепеляворусата коса на жена си.
— Ще трябва да помисля по-сериозно по този въпрос, сладка моя. Остави ме сега сам — каза той и Розмари Морган с весела усмивка се оттегли, убедена, че той ще уреди всичко така добре, както винаги е успявал.
Лорд Морган се загледа навън през прозорците на малката стая, където се помещаваше библиотеката му. Ашби беше красиво имение. Имаше богата, плодородна земя, но тя трябваше да се запази цяла за петгодишния му наследник Гавин. Тези земи принадлежаха на Морганови още преди времето на Крал Уилям и беше немислимо да бъдат продадени. Но ако искаше да омъжи успешно дъщерите си, просто нямаше да има избор. Независимо дали една жена се омъжва, или се отдава на Бога, тя трябваше да има зестра.
Едно време по пасбищата на Ашби имаше големи стада дългоруни овце. Благодарение на тях семейството бе натрупало малкото си състояние. Фамилията никога не е била сред могъщите, управляващи семейства, но членовете й живееха добре. Те успяваха да осигурят прилична зестра на дъщерите си, изпращаха синовете си на война добре екипирани, сред техните роднини винаги имаше поне един епископ и редовно си плащаха данъците.
Преди дванадесет години обаче техните стада бяха пометени от епидемия. Две години след това създаденото отново малко стадо бе последвано от същата съдба. И последните пари от малкото богатство на Морганови бяха вложени в това стадо и бяха загубени. Времето не стигна да се възстанови загубата.
Оттогава насам лорд Морган водеше непрестанна борба, за да може да събере достатъчно пари поне да си плаща данъците, да изхранва семейството и селяните си. Помагаше му само твърдата решимост да не допусне да изгуби земите си. Сега, като гледаше вълнуващите се поля и леко извисените хълмове, той за пръв път се замисли за възможността да продаде или да отдели по няколко акра за всяка от дъщерите си като зестра. После поклати глава. Кой ли би приел, или би разбрал жеста му? Защото той не би могъл да откъсне кой знае колко от наследството на сина си. И все пак не можеше да позволи дъщерите му да бъдат омъжени за някой от по-нисше потекло… А по-добре ли щеше да бъде, ако останат неомъжени? Ситуацията беше наистина безнадеждна и той се чувстваше като животно, хванато в капан.