— Срамота е, че ти не беше толкова упорита в поведението си, малката ми, както госпожица Болейн. Иначе татко ти нямаше да умре от ужасните рани, които получи, когато защищаваше твоята чест. И то чест, която отдавна ти беше загубила, Хенриета!
— Татко никога нямаше да разбере за господин дука. Но онази госпожица Д’Омонт се домогваше също до него. — Тя трепна. — Аз не съм искала той да ме защитава. Освен това, бабо, ти знаеш, че аз обичам да се чукам.
— Да, дете — беше отговорът. — Но тук трябва много да внимаваш, за да не те разкрият.
Дванадесета глава
Започна Новата 1526 година. Януарските дни отминаваха и нямаше никакви признаци, че тежките снегове, които бяха започнали още през декември, ще спрат. В последния ден на декември Ниса стана на три години. Макар че не бе станала по-сговорчива, тя изцяло бе приела Блез като своя майка. С иглата и конеца се справяше все по-добре и майка й бе изключително горда.
— Мисля, че тя ще шие така хубаво, както Блис и Блайт — сподели шеговито с Тони Блез една вечер, когато бяха седнали пред камината в дневната.
— Хубаво е, когато детето ти започне да те превъзхожда още от малко.
Той й се усмихна и взе ръката й в своята.
— Знаеш, ли, че тя се опитва да ти подражава? — каза той. — Наблюдава те много внимателно, а после се опитва да се държи като теб. Например, когато даваш нареждания на прислужничките. Онзи ден видях Ниса, застанала точно като теб, да се разпорежда с Пол.
— Ах, тази малка немирница! — възкликна Блез и не знаеше дали да се ядосва, или да се радва.
— Тя направо те обожава — продължи Тони. — Струва ми се още от мига, в който ти се върна у дома и се наложи да я натупаш по задника. Тогава помислих, че грешиш, но ти се оказа права, Блез.
— Децата трябва да разберат, че всяко нещо си има граници, Тони. Не е добре да им се позволява всичко. Когато знаят какво се очаква от тях, те по-лесно се възпитават. Майка ми ме отгледа така. Когато си взел Ниса от Ашби и си я довел у дома ти си я оставил да прави каквото си иска. Затова характерът й е такъв и ще трябва да положа доста усилия, за да го променя. Но ти не би могъл да знаеш това. Ти си мъж.
— Мъж, който брои дните до пети февруари — тихо каза той. После повдигна ръката й до устните си и я целуна.
Блез изненадано го погледна.
— Антъни… — Гласът й прекъсна.
— Ти вече не ме мразиш, Блез. Знам.
— Но аз и не те обичам, милорд.
— А обичаше ли Хенри Тюдор? — попита я той.
— Аз бях кралска блудница — каза тя тихо. — Но съм твоя съпруга. Разбираш разликата, нали?
— И все пак ти ми отказваш онова, което така свободно си давала на краля — отвърна той.
Блез въздъхна дълбоко. Тя вече не мразеше Антъни, но и не знаеше какво точно чувства към него. Не беше глупачка, за да не забелязва терзанията му. Ако искаше да бъде щастлива с него, трябваше да му каже истината.
— Ти грешиш, Тони. Аз нищо не съм дала „свободно“ на краля. Хенри Тюдор винаги получава онова, което иска. Било то жена или имение. Моето скромно държание беше онова, което привлече вниманието му, и той ме беляза така, както ловецът бележи жертвата си. Той даде ясно да се разбере, че на първи май аз ще стана негова любовница. Накара да ме преместят от стаята, където живеех при Маруд, в голям апартамент над неговата спалня. Там имаше вътрешна стълба, скрита от погледите на околните, която му даваше възможност да идва тайно при мене. Аз не желаех нищо от онова, което той ми предлагаше. Нито любовта му, нито обширния му апартамент, нито „честта“ да бъда кралска любовница.
— Тогава защо просто не си тръгна и не си дойде у дома? — попита я Тони.
Блез се засмя.
— За мъжете е толкова просто, нали? — нежно каза тя. — Исках да направя това, но как бих могла да откажа на краля си? Не бях девственица, която да пази честта си. Освен това той ме заплаши, че ще вземе Ниса и ще й определи за настойник Томас Сеймур, който беше се опитал да ме прелъсти, но не успя. Не обичам семейство Сеймур. Те са много амбициозни и аз се уплаших и за Ниса, и за наследството й. Нямах могъщи закрилници. Ако се подчинях на кралското желание, Ниса щеше да е на сигурно място.
Антъни беше объркан, защото всъщност обожаваше краля. Но като се замисли, разбра, че това, което се бе случило на Блез, съвсем не беше изненадващо. Хенри Тюдор понякога можеше да бъде най-безжалостният човек.
— Блез — каза той. — Извинявай! Ти си била сама и беззащитна. Като наследник на Едмънд аз е трябвало да бъда там и да ти помогна.