— Аз сама избягах от твоята доброта и помощ — призна си тя честно. — Но нека завърша. Дори и след тази заплаха аз се съпротивлявах на краля, доколкото бе възможно. Отлагах неизбежното с надеждата, че на него ще му омръзне да ме ухажва. На първи май обаче кралят загуби търпение още следобед, измъкна ме пред очите на всички и ме заведе в стаята си. После ме накара да се облегна на масата и като ми вдигна полите, ме облада веднага. След това вече не можех да му отказвам. Пък и какъв смисъл щеше да има? Докато му бях любима и нежна партньорка, кралят бе доволен, а детето ми — далеч от Сеймур. Странно, но през месеците, докато му служех за удоволствие, аз започнах да харесвам Хал. Постъпи жестоко с мен, като ме насили да му стана любовница, но дълбоко в себе си крие нежност. Той е духовит и образован. С изключение на първия път, той беше внимателен с мен. Но аз никога, никога не съм се стремила към положението, в което се оказах. — Тя леко се засмя. — Разбираш какво искам да ти кажа, Тони. Аз не се стремях да стана любовница на краля и ако имах избор, щях да намеря начин да отклоня тази „чест“.
— Едва сега разбирам какъв глупак съм бил — каза той. — Аз вярвах, че след като си отишла в кралския двор й си привлякла вниманието на краля, ти си била доволна от мястото, което си намерила в живота. Как съм могъл да бъда толкова сляп? Ти никога не би направила подобно нещо, а аз побързах да помисля най-лошото.
— Това не ме изненадва — отговори тя. — Моралът на онези, които живеят в кралския двор, е много различен от онзи, на който сме свикнали в нашия прост провинциален живот. Ти си бил в кралския двор, познавал си онзи морал и си ме осъдил. Блис все ми натякваше, че не се радвам на „поста“ си, защото тя бе убедена, че аз трябва да съм щастлива от това, че се намирам на върха на пирамидата на властта. Тя всъщност никога не можа да разбере защо се чувствам нещастна. И все пак аз никога не използвах мястото си в кралския живот, за да облагодетелствам себе си или някой друг от моето семейство. Имаше много, които ме наричаха глупачка заради това. Нарекоха ме Тихата любовница. — Тя се усмихна.
— Защо не използва мястото си в живота на Хенри за благоденствието на твоето семейство, Блез? — Той беше любопитен, защото разбираше, че поведението й наистина е било необичайно.
— Аз не се бях стремила да стана кралска любовница, Антъни, но ако веднъж дори бях използвала тялото си като оръжие, за да получа нещо от краля, щях да се чувствам нечестна, дори и при онези обстоятелства — каза му Блез.
— Аз трябва да съм бил глупак — отново повтори той, осъзнал колко погрешно е съдил за нея.
— Може би и двамата сме били — каза тя.
— Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш, Блез, задето съм вярвал, че по свое желание си избрала да живееш така, както се е наложило?
— Няма какво да ти прощавам, Тони. Както вече казах, ти си ме съдил, защото си помислил, че съм приела морала на кралския двор. Ти не ме познаваше достатъчно.
— Но ти беше жена на Едмънд — възрази той, признал напълно грешката си.
— Аз бях жена на Едмънд. Не съм била Едмънд. Той ти беше като брат и ти го познаваше, както познаваш себе си. А мен всъщност не ме познаваше. Няма какво да ти прощавам. Нека загърбим миналото, Антъни. То не е важно. Важното е това, което ще се случи сега и тук.
— Да започнем отначало ли, Блез? Това ли искаш? — Той я гледаше сериозно.
— Да, Тони. Да започнем отначало. Мислиш ли, че ще можем? — Гласът й бе изпълнен с копнеж.
Сърцето му заблъска диво в гърдите. Да започнат отново! Тя така силно се опитваше да го приеме, да изостави омразата и неразбирателството помежду им. Сега я обичаше повече откогато и да било и искаше да й го каже, но не смееше. Беше само наполовина права, когато казваше, че той не я познава. Бе се влюбил в нея в мига, когато я видя за първи път. Бе я наблюдавал скришом, докато беше съпруга на Едмънд, и вярваше, че тя е идеална. Колко бе завиждал тогава на чичо си!
Когато Едмънд умря, Антъни разбра, че няма да допусне Блез да се омъжи за друг, освен за него. Представяше си как ще я ухажва и ще я спечели за себе си. Бягството й в кралския двор далеч от всичко, което бе познавала и обичала, го бе объркало. Когато научи пък за мястото, което бе заела в живота на краля, всичко, в което бе вярвал по отношение на нея, рухна и той се ядоса на собствената си глупост.
Едва сега научаваше истината от Блез. Тя не беше идеалната жена, за каквато я беше мислил. Идеалната жена беше като от мрамор — без топлина и чувства. Такова нещо не съществуваше, както не съществува и идеален мъж. Блез беше реална! Тя беше жива, топла и щедра. Сърцето й бе толкова добро, че тя бе успяла да прости на краля за начина, по който я бе спечелил и бе намерила доброто дори в душата на Хенри. Господи, колко грешно я бе осъдил! А сега тя беше тази, която го молеше да започнат отново!