Но не беше сама. Тялото му я покри изцяло за пръв път и тя пое тежестта му, докато той бавно и нежно проникна, с което предизвика гърленото й възклицание. Блез се изви и притисна силно гърди към него. Той обхвана лицето й с длани и я зацелува, докато и двамата останаха без дъх, с горещи и треперещи от болка устни. Движенията му се ускориха и я изпълниха със страстно желание. Отвръщаше му с осъзната чувственост.
Блез изстена пак. Изстена от удоволствие и изплака след това, усещайки, че върхът на страстта е близо. Но когато той дойде, тя бе готова. Издигна се към горещите сини небеса подобно на ловен ястреб. Мислеше, че е достигнала докрай, когато разбра, че е още по-нагоре, попаднала в разтопеното злато на най-висшата чувственост. Стремеше се към нея, усещаше да се разтваря и изчезва в блясъка й. Беше толкова прекрасно! В същия миг съзна, че чува неговия стон, изпълнен с удовлетворение и страст.
Лежаха влажни и задъхани сред измачканите завивки. Антъни я прегърна и нежно я целуна. Не бяха необходими думи помежду им… След малко той задиша по-спокойно и заспа. Блез се усмихна на себе си, но след миг усмивката й изчезна. Той й бе дал толкова много от себе си. Той я обичаше. Как можеше тя да не му отвръща с обич? И все пак беше така. Бе тъжно и с времето той сигурно ще я намрази заради това. Каква жена е тя? Мислеше се за щедра, а всъщност винаги тя получаваше повече, отколкото даваше. Това я разтревожи.
Дръпна завивките нагоре и покри себе си и Антъни, Той наистина бе красив мъж и двамата щяха да имат прекрасни деца. Не, изведнъж помисли тя. Децата се раждат от любов. Без нея няма деца… „О, Едмънд! Помогни ми! Мога ли да престана да обичам теб, за да обикна Тони! Не мога! Просто не мога! А трябва. Трябва да те оставя да си идеш, но не зная как.“ Тя въздъхна дълбоко. За нейна изненада Антъни се обърна към нея и я прегърна.
— Мислиш твърде много — каза й тихо с шеговит глас. — Спи, Блез. Спи спокойно и знай, че те обичам. Не знам дали ще повярваш, или не, но аз съм сигурен, че един ден и ти ще ме обикнеш.
„Дали ще го обикна? — помисли тя, докато с благодарност се сгушваше в него. — Дали?“ За момент почувства да я изпълва надеждата…
Тринадесета глава
Пролетта настъпи изведнъж през март и пътищата, които доскоро бяха непроходими от снега, сега станаха непроходими заради калта. Лорд Морган пристигна от Ашби, за да прибере Дилайт у дома. Един ирландски лорд искаше за сина си жена от Англия. Лордът и синът му щяха да дойдат от Ирландия през май, за да видят Дилайт. Никой повече нямаше да търпи глупостите й. Тя щеше да бъде омъжена през лятото, ако не за ирландеца, за някой друг. На седми юни Дилайт щеше да навърши осемнадесет години и вече бе достатъчно възрастна, за да се съобразяват с детинските й капризи и извъртания.
Дилайт прегърна баща си и се замоли:
— Моля те, татко! Нека остана в Ривърс Едж до след Великден — тя не се противопостави на предлаганата женитба. Защо да ядосва баща си заради нея, щом тя никога няма да се състои. Особено сега, когато искаше да измоли оставането си.
— О, моля ви, милорд Морган — присъедини се и, Хенриета към молбата на Дилайт. — Нека тя да остане. Аз ще бъда много самотна без нея!
Роберт Морган не можеше да разбере приятелството между неговата мила Дилайт и тази французойка. Имаше нещо в Хенриета Уиндам, което му беше неприятно, но не можеше да разбере какво е то. И все пак Дилайт този път не бе избухнала от ярост при новината за предлаганата женитба. Независимо че тя не беше толкова привързана към Блез и отношението към по-голямата й сестра бе по-скоро хладно, явно приятелството с братовчедката Уиндам я бе накарало да съзрее и престоят й в Ривърс Едж през зимата е бил от полза за нея.
— Ако нямаш нищо против, Блез — каза лорд Морган, — аз ще оставя Дилайт за още няколко седмици.
— О, моля ви, мадам Блез — заувърта се Хенриета. — Моля ви се!
— Разбира се, Дилайт може да остане — каза Блез, която всъщност желаеше да отпрати по-малката си сестра колкото е възможно по-бързо. — Може би, след като тя се прибере, ще може и нашата Хенриета да я посети.
— Разбира се! — отвърна лорд Морган с фалшива радост. — След като сгодим Дилайт, ние с удоволствие ще приемем госпожица Хенриета. „Но не и преди това! — закле се той пред себе си. — Няма да позволя тази млада лисица да открадне ирландското имение, което съм намерил за дъщеря си!“