— Предупреди слугите си да не споменават, че съм идвал — каза той на Никълъс. — Нито дори пред Блайт.
После лорд Морган започна да обяснява ситуацията. Когато завърши, предупреди:
— Блез не бива да знае!
— А Антъни? — попита Никълъс.
— Нямам избор. Трябва да му кажа, защото неговата френска братовчедка трябва да умре, за да не се опита пак да навреди на дъщерите ми. Не вярвам, че тя е „помогнала“ на Дилайт. По-скоро мисля, че тя е използвала неразумната любов на детето ми към Тони. Мисля, че тя е имала намерение да го получи за себе си. При тези обстоятелства тя не трябва да живее, но Антъни трябва да разбере защо.
Никълъс Кингсли кимна.
— Да тръгваме — каза той. — Тази жена не бива повече да види слънцето, освен ако силите на нощта не й помогнат да избегне нашето правосъдие.
Двамата мъже изтичаха от къщата до реката, където ги очакваше лодката на лорд Кингсли. Реката беше спокойна и те бързо доплуваха до пристана на Ривърс Едж. Двамата бързо пресякоха ливадата и влязоха в Ривърс Едж.
— Намерете графа и го изпратете в библиотеката — каза лорд Морган. — Никой друг да не знае, че сме тук. Ясно ли е?
Слугата кимна. След няколко минути Антъни Уиндам влезе в стаята с изненада, изписана върху лицето му.
— Какво става? — попита той. — Роберт, защо си се върнал? Всичко наред ли е?
— Седни, Тони — каза лорд Морган. — Но първо ми кажи къде е Блез.
— Брои чаршафите заедно с майка ми. Защо?
— Сега ще ти разкажа една ужасяваща приказка, но ти не бива да ме прекъсваш, докато не свърша.
— Добре — съгласи се графът. — Говори, Роб.
Лорд Морган бързо разказа причината за завръщането си в Ривърс Едж. Лицето на графа помрачняваше с всяка измината минута. Гняв. Мъка. Съчувствие. Когато Роберт Морган приключи, като му каза как горката Дилайт го е викала в припадъка си, той само поклати глава.
— Тази френска кучка трябва да си получи заслуженото, Тони — каза лорд Морган. — Не можем да й позволим да навреди на Блез или на детето ви. Трябва да мислим и за Ниса. Нали пак тя я разглези така, преди ти и Блез да се върнете миналата есен? Тя е опасна, Тони. Не можем да я оставим на свобода.
— Какво мислиш да правим с нея?
— Да я накараме да облече същата нощница, която е приготвила за Блез. Ако не е излъгала Дилайт, отровата ще проникне през кожата и ще я убие, но смъртта ще изглежда съвсем естествена.
— А прислужницата?
— Тя също е замесена, но аз не мога да я осъдя на смърт. Ще я изпратиш обратно във Франция с малка пенсия. Тя няма да посмее да разкаже на никого, защото иначе ще застраши собствения си живот.
Антъни Уиндам кимна.
— Хайде да започваме веднага — каза той. — Хенриета е в стаята си. Да се надяваме, че в паниката след смъртта й никой, дори и Блез, няма да се сети за „подаръка“ на Дилайт и няма да го търси.
Другите двама мъже също се изправиха. След като се увериха, че никой не ги е видял, тримата напуснаха библиотеката и се насочиха по задното стълбище към етажа със спалните. Големият коридор, осветен от следобедното слънце, беше пуст. Блез и Доро бяха в друга част на къщата, а Ниса беше навън и се учеше да язди пони. Графът заведе лорд Морган и лорд Кингсли до стаята на братовчедка си и тримата мъже влязоха, без да чукат.
Хенриета не видя веднага посетителите, защото беше заета да кълца в порцелановото си хаванче някакъв фин прах. Изведнъж, усетила, че не е сама, тя се извърна изплашена.
— Тони — казака после видя лорд Морган и другия господин и се вкамени. — Значи малката луда не можа да запази тайната си задълго — презрително завърши тя.
— Идеята не е била на Дилайт, нали? — попита лорд Морган.
— Разбира се, че не — дойде грубият отговор. — Да не мислите, че малката глупачка може да бъде толкова хитра?
Роберт Морган се усмихна студено.
— Не, Дилайт не е хитра, защото живее чрез сърцето си. Ти обаче нямаш сърце, нали госпожице Хенриета?
Французойката се засмя весело, като че ли това твърдение я зарадва.
— И не моята дъщеря щеше да има полза от това убийство, нали мадмоазел? — продължи лорд Морган. — Ти само щеше да я използваш като оръдие на своя замисъл, за да хванеш за себе си скърбящия вдовец, нали, мадмоазел?