— Просто трябва да сравниш облеклото му с това на другия — отговори Ванора.
Дилайт се засмя в себе си. Май нищо не беше се променило…
— Аз мисля — каза тя, — че ако искаме да знаем кой е и за какво идва този господин, по-добре е да си идем вкъщи. Може да е някой със синове близнаци за Ларки и Линет — пошегува се тя, а двете й сестри се засмяха притеснено.
Изчакаха, докато господинът влезе в Ашби, и после затичаха към къщи. Другият мъж, вече слязъл от коня, държеше юздите на двете животни. Беше едър и жилав мъж, с топъл поглед. Усмихна се широко на момичетата и свали шапка.
— Добър ден, красиви дами — каза.
Дилайт учтиво кимна, както беше виждала често да прави Блез. Близначките се засмяха, а Глена се изчерви, защото бе наречена „красива дама“. Ванора пък попита насмешливо:
— Какъв е пък този акцент?
— Ванора, как се държиш! — направи й забележка Дилайт и я бутна бързо вкъщи.
— Добре де, как мога да знам всичко, ако не задавам въпроси — оправда се Ванора.
Розмари Морган се затича насреща им.
— Бързо, Дилайт! Горе! Трябва да си смениш роклята. Лорд О’Браян е тук!
— Права бях! Права бях! — затанцува наоколо Глена.
— О, тихо, мъниче такова! — прошепна Ванора. Глена й направи муцунка и с вик се втурна навън, а Ванора я подгони да я накаже.
— Ванора с всеки изминат ден заприличва все повече на Блис — пошегува се Дилайт.
— А Глена пък прилича на Ванора — засмя се майка й, докато се качваха нагоре.
— Къде е синът на лорд О’Браян, мамо? Аз мислех, че той ще дойде с баща си.
— Нищо не знам — отвърна майка й. — Мога само да ти кажа, че баща ти ни запозна и после ми каза да те намеря колкото се може по-бързо — лейди Морган помогна на дъщеря си да смени всекидневната рокля с по-официална. Тя внимателно пристегна бродирания с перли корсаж от розова коприна. Полата и фустата бяха в същия цвят, но фустата бе също избродирана с перли, маргаритки и пеперуди.
Дилайт прекара четката по косата си, но когато посегна да я събере, майка й я спря.
— Остави я пусната. Знам, че искаш да си по-елегантна, но е по-добре да не изглеждаш по-голяма от възрастта си.
Дилайт леко се намуси.
— Караш ме да мисля, че положението ми е безнадеждно, мамо.
— Трябва ли да ти припомням на колко си години, дъще? — получи строг отговор.
Дилайт не каза нищо. Само сложи малки перлени обици на ушите си и гердан. Бяха подарък от Блез и Тони, изпратен в Ашби за рождения й ден. Дилайт се чувстваше почти виновна пред лицето на тяхната щедрост, но тъй като нямаше други бижута, с които да впечатли лорд О’Браян, ги сложи. Лейди Розмари мълчаливо одобри вида на дъщеря си и я придружи до библиотеката на Роб. „Дилайт е станала красавица“ — помисли тя, макар че никога не би направила подобно признание пред която и да било от дъщерите си, за да не се възгордеят и да не загубят чувството си за скромност. Когато влязоха в библиотеката, двете жени се поклониха на мъжете.
Лорд Морган се приближи и взе ръката на Дилайт.
— Това е дъщеря ми Дилайт, милорд.
Той стана от стола. Беше висок и кокалест мъж с остър поглед на планинец. Косата му беше по-черна дори от тази на Тони. Очите му сякаш изпускаха зеленикави искри, докато я оглеждаше така сякаш избира чистокръвен кон.
Дилайт усети как се изчервява под този изучаващ я поглед. Чувстваше се като малко момиче. Тя се ядоса и го загледа също втренчено.
Лорд О’Браян се изсмя.
— Ама ти се ядоса — каза с прекрасен глас — Дълбок и мелодичен.
— Тя е възпитано и добро момиче, милорд — отвърна Розмари Морган.
— Съмнявам се, госпожо, ама по-добре! — възкликна той. — Аз не искам някоя префинена госпожичка да бъде майка на следващото поколение О’Браян.
Лейди Розмари зяпна от изненада, но Дилайт яростно тропна с крак.
— И какво ви говори, че аз ще искам да бъда майка, на което и да било поколение О’Браян? — попита тя.
Лорд О’Браян избухна в смях при думите й, но щом се успокои, погледна открито Дилайт.
— Защото си на осемнадесет, момиче, и това може да е последният ти шанс за сполучлива женитба!
— Върви по дяволите, ирландско говедо такова! По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за твоя син! — изкрещя Дилайт.
— Вземам я — ухилен се обърна към Роберт Морган лорд О’Браян.
— Взимаш ме? — Дилайт се изпъчи ядосана. — Да не си глух, човече, не ме ли чу? Няма да се оженя за твоя син!
Розмари Морган стоеше вцепенена. Какво прави Дилайт? Та тя отблъсква единствения си шанс да намери съпруг!
— Не — каза лорд О’Браян. — Няма да се ожениш за моя син. Проклетият глупак се уби миналия месец, защото падна от коня, докато яздеше. Ти ще се омъжиш за мен, мое „добричко“ момиче, защото той ми беше единственият наследник и сега аз трябва да имам други синове!