Той вече беше казал на Дилайт, че смята ирландеца за страхотен приятел. Дори и най-малките деца Хал и Том харесаха лорд О’Браян, който като че ли можеше да седи с часове пред огъня, сложил малчуганите в скута си, и да им разказва чудни и страшни ирландски приказки, които караха децата да го слушат и гледат с обожание.
В редките моменти, когато оставаше насаме с Кормак О’Браян, Дилайт все го питаше:
— Как така никой от тях не те вижда такъв, какъвто те виждам аз?
— Защото те не се боят от мен, момиче, а ти се боиш — отговаряше той.
— Но аз съм сигурна, че не се боя от теб! — настоя възбудено Дилайт. — Защо да се боя?
— Защото ти си независима. Защото си девствена, а девствениците винаги мислят, че да обичаш значи да те притежават. Ти не искаш никой да те притежава, но повярвай, момиче, когато един мъж и една жена се обичат, притежанието е взаимно. В любовта няма победа, има споделяне. Скоро ти ще го разбереш и тогава вече няма да се боиш от мен.
Думите му я накараха да се замисли, макар че не можа да го разбере съвсем. Луд! Този човек си беше просто един луд. И родителите й я даваха на този луд, а тя не можеше нищо да направи.
Двадесет и първи юни бе избран за церемонията на годежа. Блез и Тони изпратиха поздравления, но граф Лангфорд не позволи на жена си да пътува поради бременността. Дилайт тайничко беше доволна, защото все още не беше готова да се срещне с Блез и съпруга й. Но също така се усмихна при мисълта за яростта на Блез, която сигурно е изпитала, когато не й е било разрешено да присъства на семейното събитие. Блис също беше пред раждане и не можеше изобщо да се помисли да пътува. Тя и Оуен също изпратиха подаръци и поздравления. Блайт обаче дойде заедно с Никълъс и децата.
— Не бих могла да не присъствам на този щастлив за тебе ден, скъпа — заяви милата лейди Кингсли и прегърна сестра си. — Знам, че Блез и Блис са разстроени, задето не могат да бъдат с теб в радостта ти.
Очите на Кормак О’Браян се стоплиха при вида на красивата Блайт, за чиято пола се държаха двете й по-големи деца, а тя носеше бебето Едмънд на ръце.
— Две ли са като тази? — попита той лорд Морган.
Роберт Морган се засмя.
— Да, нейната близначка е графиня Маруд. Но тя е с по-опак характер. Блайт е моето агънце. Нямам друга като нея.
— Аз пък няма да протестирам, ако Дилайт ми роди няколко дъщери като тази — възхитен продължи лорд О’Браян.
Бъдещата булка бе облечена в рокля от бледожълта коприна, украсена с перли и златна бродерия. Под ръкавите и около деколтето се виждаше фина дантела, украсена с перли. Перлени бяха и обеците, и герданът. Свободно отпуснатата коса бе украсена с венец от маргаритки и бръшлян.
Кормак О’Браян бе облечен в тъмнозелено кадифе и коприна. И макар че дрехите му даваха вид на цивилизован мъж, той все пак излъчваше онази дива планинска хубост, която бе и любопитна, и възхитителна. На гърдите му висеше тежка златна верига с медальон, изобразяващ летящ ястреб.
Стояха един до друг във фамилния параклис, докато отец Джон повтаряше древните думи на годежната клетва, според която официално се задължаваха един пред друг да се венчаят. После Кормак О’Браян постави годежния пръстен на ръката на Дилайт. Това бе тежка златна халка с инкрустирани наоколо незабравки, изработени от малки сини сапфири.
Официалният годеж беше сериозна и обвързваща церемония, която на повечето места се считаше, дори по-важна от самата сватба. След нея вече нямаше връщане назад. Бащата на булката подписа брачния договор, а след него сложиха подписи и бъдещите съпруг и съпруга. Свещеникът нареди на лорд О’Браян да целуне годеницата си и той го направи с явно удоволствие. Церемонията приключи.
— Сега — каза лорд Морган, — нека отпразнуваме това щастливо събитие!
Той и съпругата му поведоха гостите към голямата зала на Ашби, където ги очакваше трапезата. Едва седнаха по местата си, когато дойде пратеник на граф Маруд. Лорд Морган му кимна с разрешение да говори.
— Младата графиня започна да ражда, милорд, и моли майка си и баща си веднага да дойдат. Негово графско величество също ви моли.
— Точно в стила на Блис е да иска цялото внимание за себе си — каза прямо Ванора.
— Ванора, имай малко милост към сестра си — скара й се лейди Розмари. — Ти още не знаеш какво е да раждаш.
— Нито Блез, нито Блайт са те викали, когато раждаха за пръв път, мамо — отбеляза Ванора.
— И въпреки това, аз бях и при двете. Когато ражда за пръв път, жената иска да има до себе си някой по-опитен от нея от семейството си. Ти също ще го изпиташ някой ден. Блайт е тук, с нас, а Блис не може да пътува. — Тя се изправи. — Трябва веднага да отида при Блис, въпреки че ще минат часове, докато роди. Тя има нужда от нас. Роб, кажи да приготвят коне. Ще яздим, защото с каретата ще бъде по-бавно.