— Дявол да го вземе, Оуен, ние имаме дете! Това не ти е да се изправиш пред Светата Инквизиция! Малкият Оуен е само първият! Аз искам пълна къща с такива като него!
— Ами кралският двор? — попита той зачуден. — Не искаш ли да се върнеш там, скъпа?
— О, има време и за това — отговори тя весело. — Но първо ще си отгледам децата.
Дори и след като се върна в Ашби, щом се сетеше за тази сцена, Розмари се смееше.
— Видя ли му лицето? — питаше тя за стотен път мъжа си. — Когато тя му каза, че иска пълна къща с деца, ха-ха?
— Майчинството е мощно чувство — засмя се лорд Морган. — Но ти си блестящ пример за дъщерите ни, мила. В края на краищата, крушите не падат по-далеч от дървото!
— Дилайт толкова ще се зарадва, като узнае, че тя ще е кръстница на малкия Оуен. Доволна съм, че съобщихме на децата за раждането на Блис. Поне не им се наложи да чакат, докато се приберем, за да научат, че сестра им и синът й са добре. Сега трябва вече сериозно да се заема с работата по, сватбата на Дилайт. Ако Блез няма някакви неразположения с бременността, ти ще трябва да убедиш Антъни да я пусне да дойде. Не искам тя единствена да отсъства от такова особено щастливо събитие.
— Ще направя, каквото мога, скъпа — съгласи се той. — Наистина трябва да сме всички заедно в такива щастливи мигове.
Скоро след залез-слънце лорд и лейди Морган, заедно с малкия си ескорт, пристигнаха в Ашби. Беше прекрасен ден за езда. Те бяха доволни, че се прибират, защото лорд Морган се притесняваше за три от кобилите, които трябваше да раждат, а жена му — за малките си синове, които бяха хремави. Освен това щеше да им е приятно да си легнат в собственото легло…
Когато влязоха в Ашби, те бяха посрещнати от Ванора.
— Лорд О’Браян отвлече Дилайт — съобщи тя без всякакво предисловие.
За момент родителите се втренчиха с неразбиране във Ванора, но тя не повтори думите си. Знаеше, че не са глухи.
Най-после лорд Морган дойде малко на себе си.
— Какво значи това, Ванора? — попита той.
— Двамата излязоха сутринта на другия ден след годежа. Беше дори преди да пристигне пратеникът от Маруд Хол да ни каже за сина на Блис. Оттогава не са се връщали, а пък в библиотеката има писмо за теб.
— Това не значи, че той я е отвлякъл, Ванора — каза лейди Морган. — От къде на къде ти идват такива идеи в главата?
Ванора изглеждаше обидена, но не можеше да се скара на майка си така, както го правеше със сестрите си.
— Мамо — каза тя строго. — Какво трябва да помислят, когато лорд О’Браян излиза от къщи с нечие омотано и овързано, съпротивляващо се тяло на рамо, което поставя върху една от двете кобили, които си му обещал ти, татко? Какво друго да помисля, когато той, слугата му и увитото тяло, заедно с кобилите, тръгват нанякъде? И какво друго да помисля, след като Дилайт я няма оттогава?
— Ти наистина ли видя всичко това? — попита баща й.
— Да, татко, видях. В стаята беше задушно и понеже вече се зазоряваше, аз отворих прозореца, който, както знаеш, гледа към входа на къщата. Лорд О’Браян също ме видя. Той се ухили и ми помаха за довиждане.
— О, Роб — заплака лейди Морган. — Боях се, че правим грешка с тази женитба.
— Нека първо прочетем писмото, преди да правим прибързани заключения — отговори мъжът й и изтича в библиотеката. Там върху бюрото, точно както беше казала Ванора, лежеше писмото. Той бавно го взе, разчупи печата от червен восък и го разтвори.
— Роберт — прочете той. — Не мога да остана по-дълго далеч от земите си. В Ирландия, ако човек го няма дълго в имението, след като се върне, може да установи, че вече няма такова. Аз взех Дилайт със себе си, защото тя е моя бъдеща съпруга. Ще се оженя за нея на датата, за която се споразумяхме, но по-добре е това да стане в Ирландия. През август морето вече не е спокойно и аз се боя някоя буря да не ми попречи да дойда. Това ще значи, че ще трябва да чакам почти година, за да си взема момичето. Елате вие, ако може. Обещавам ви да я обичам много.
Твой завинаги благодарен зет, Кормак, лорд О’Браян от Килалой.
— О, Роб, какво пише? — проплака Розмари Морган.
Лорд Морган вдигна очи от писмото. Хубавите му сини очи блестяха от веселост.
— Ами, мила моя, предполагам, че лорд О’Браян наистина е отвлякъл нашата дъщеря, защото Дилайт е тръгнала някак доста прибързано. Взел я е в Ирландия, за да се оженят там, тъй като смята, че е опасно да остава далеч от земите си задълго. Особено, защото няма синове, които да му ги пазят, предполагам. Ирландците са непокорен народ. Ние сме поканени на сватбата, ако можем да отидем.
— Ох, горката ми Дилайт — изплака Розмари Морган. — И в нейното нестабилно състояние…