— Ниса! — извика Блез. — Веднага престанете да дразните Роберт с Мери Роз! Какви калпазанки са тия двете — засмя се тя към сестрите си.
Есента дойде. В деня на Вси светии бе отслужена литургия в памет на Едмънд. Блез, макар и много наедряла от бременността, настоя да присъства и несръчно коленичи за молитва. „Нещо се е променило“ — помисли тя. Едмънд й се струваше толкова близък преди, а сега, за свой ужас, тя почти не си спомняше лицето му.
Почти изтича в семейната картинна галерия, за да се вгледа в портрета му, благодарна, че го има. Но докато го гледаше, за първи път разбра, че Едмънд Уиндам наистина го няма с нея. И никога нямаше да се върне. Заплака. После усети на рамото си ръката на Антъни Уиндам. Той не каза нищо, нито я обърна към себе си, за да изплаче мъката си върху гърдите му. Той просто я прегърна и като вдигна очи към портрета на Едмънд, Блез си взе последно сбогом с нежния и обичан мъж, който беше нейният първи съпруг. Като избърса сълзите от лицето си, тя се обърна към Антъни.
С нежния си пръст той отне и последната й сълза.
— И сега, мадам, какво? — попита я нежно. Рязък спазъм изкриви лицето на Блез, докато го гледаше, но тя успя да се усмихне едва.
— Какво предстои ли, милорд? Мисля, че раждането на сина ти.
— Можеш ли да ходиш? — попита той изплашено. Блез кимна. Антъни я поведе към апартамента й и изпрати да извикат майка му. — Искаш ли да извикам твоята майка? Ако искаш, ще изпратя човек да я доведе.
— Много е късно, милорд. Нека по-добре да изпратим човек утре, който да съобщи за раждането на сина ни.
— Толкова си сигурна — засмя се той.
— Този път, да — съгласи се тя.
— Хайде, милорд, отивай си — извика Херта. — Това е женска работа. Ти си свършил твоята работа още преди девет месеца. — Тя се засмя.
Антъни не чака дълго. Отиде до семейния хол и изпрати пратеник да извика Блайт. Знаеше какво голямо значение има за Блез да има до себе си някой от своето семейство. После си наля чаша рейнско вино. Ниса подскачаше весело из хола.
— Мама ще си има бебе — обяви тя. — Точно сега го ражда.
— Знам — отвърна той.
— А дали бебето ще ме хареса, татко? — вдигна глава Ниса, както бе виждала да прави Блез хиляди пъти.
— Сигурен съм, че ще те хареса, Ниса.
— Ами ако аз не харесам бебето, татко, ще можем ли да го върнем?
— Не, миличко, но ти ще харесаш бебето, сигурен съм.
— А ти ще можеш ли да ме обичаш достатъчно, независимо че ще има ново бебе, татко? — Тя застана до коляното му и го загледа втренчено с лицето на Едмънд и очите на Блез.
— Ще обичам и двама ви, Ниса. В сърцето ми има достатъчно обич за сто бебета и никое от тях няма да вземе и капчица от обичта ми към теб.
Ниса кимна.
— А мама ще има ли четири бебета? Моята котка Флу това лято роди четири котета.
— Понякога жените раждат по две бебета наведнъж. Твоята баба Розмари четири пъти е раждала по две. Но аз мисля, че майка ти сега ще има само едно бебе.
В този момент вратата се отвори. Антъни вдигна поглед и видя майка си — усмихната с повито в ръцете й дете.
— Милорд — каза тя. — Ето го твоя син. — Тя се наведе и вдигна пелената от лицето на бебето.
— Господи — въздъхна той, когато погледна малкото личице, толкова приличащо на него.
— Колко е мъничък, татко — извика Ниса, която се бе вдигнала на пръсти, за да види братчето си. — Харесва ми!
В този миг бебето отвори очи и личицето му се изкриви в нещо като усмивка.
— И той ме хареса! — извика възхитена Ниса. — О, татко! Бебето също ме хареса!
— Разбира се, миличко, разбира се — каза Антъни, готов да заплаче от умиление. После погледна майка си. — Как е Блез?
— Не съм виждала толкова леко раждане. Тя се чувства прекрасно и моли да одобриш името, което е избрала. Иска да го нарече Филип Антъни Едмънд Никълъс. Казва, че той трябва да носи своето име, а не нечие друго.
— Да — каза той. — Тя е права, майко. Отивам да й го кажа веднага.
Той погледна още веднъж сина си и изтича към стаята на Блез. До този момент не беше разбрал дали тя в галерията скърбеше за Едмънд, или се сбогуваше с него. Сега вече знаеше! Но дали обича него? Господи, колко му се искаше да го обича с цялото си сърце така, както някога бе обичала Едмънд. Той имаше тялото й, но искаше и любовта й!
— Милорд, дръж се прилично — изплашената Херта се дръпна, защото той едва не я блъсна, когато влезе в стаята. Блез седеше на леглото и отпиваше от една чаша.
— Видя ли бебето? — запита го тя.
— Да! Страхотно момче, Блез! Благодаря ти! Най-после Лангфорд си има наследник!
— Одобряваш ли името му?
— Аз мислех, че ще го наречеш на Едмънд — отговори той.
— Блайт току-що нарече своя син Едмънд. Освен това, както казах на Доро, това момче трябва да има свое собствено име. Не твоето, нито на Едмънд, а бог знае, че на тази страна не й трябва още един Хенри! Нека той да бъде нашият Филип, милорд.