Пажът се изчерви от притеснение и се опита да започне отново:
— Милейди Уиндам — каза той и се поклони дълбоко. — Моята господарка, лейди Ана Болейн, заповяда да се явите при нея веднага.
— Кажи на твоята господарка, че току-що съм пристигнала след ужасно изморително пътуване от Херфордшайр. Много съм изтощена, за да разговарям с когото и да било сега. Кажи й, че се надявам да я видя утре — завърши Блез. Беше й дошло до гуша. Първо кралят, после кардиналът, а сега тази парвенюшка кучка!
— Е, момче — намеси се Херта. — Какво стоиш още? Хайде, върши си работата!
Когато момчето излезе, Блез се обърна към прислужницата си.
— Искам гореща вана — каза тя. — Искам я веднага. Без повече кардинали и крале, Херта! Искам само вана!
— Още докато говорехте, вече носеха водата, милейди — пошегува се весело Херта. — Онази голяма стара вана си беше точно там, където я оставихме, когато заминахме. Мисля, че след теб никой друг не е използвал този апартамент.
Скоро Блез се намери потопена в ароматната топла вода и почувства как умората напуска изтощеното й тяло.
— Остави ме. За пръв път от много месеци аз съм наистина сама? Жалко, че трябваше да дойда чак в „Гринуич“, за да намеря мъничко спокойствие.
Херта се засмя.
— Защото, когато сме вкъщи, ти приемаш много насериозно отговорностите си, милейди. Би трябвало да отделяш малко време и за себе си. Не можем винаги да идваме в „Гринуич“, за да си почиваш.
Блез се засмя, когато вратата се затвори, излегна се в приятната вана и затвори очи. За пръв път имаше време да помисли малко, след като бе пристигнала тук. За пръв път можеше да прецени думите си към краля в отговор на неговия въпрос.
„Значи ти обичаш съпруга си, мое малко селско момиче?“
И тя му беше отговорила, че го обича много. Осъзна, че това беше истината. Тя обичаше Антъни Уиндам. Може би не с онази младежка любов, която бе дарила на Едмънд. Тя щеше да си остане само за него. Любовта, която чувстваше към Тони, беше нещо, което се бе създало и пораснало в кратките месеци на техния съвместен живот, а тя не беше я забелязала. Искаше й се сега да излезе от ваната, да се качи в каретата и веднага да се върне и да му каже. Да му каже, че го обича. Че обича само него и никой друг!
Изведнъж откъм дневната се зачу караница. Вратата към спалнята се отвори рязко и в стаята нахлу Ана Болейн, а след нея — Херта.
— Как смеете да отказвате да се подчините на заповедите ми, мадам! — изкрещя Ана на Блез. Красивата й дълга коса се развяваше зад нея. Беше облечена изцяло в жълто.
За секунда Блез остана напълно объркана, но после изведнъж й хрумна какво би сторила Блис в подобна ситуация. Тя веднага взе решението. Погледна с безразличие към Ана и като се прозя, проговори провлечено:
— Не бива да се обличате в жълто, госпожице Болейн. Това прави кожата ви да изглежда бледа.
Лицето на Ана Болейн почервеня от ярост, а очите й се изпълниха с омраза.
— Някой ден аз ще бъда ваша кралица — каза тя с нисък, равен глас. — По-добре ще бъде да не предизвиквате гнева ми, мадам!
— По-добре вие да не разгласявате публично аспирациите си към определена позиция, госпожице Болейн — предупреди я Блез.
— Аз пожелах да се явите при мен, мадам!
— Аз пък реших да не идвам — отвърна Блез. — Коя сте вие, че да нареждате да ви се явявам? Едва днес следобед пристигнах от дълъг път. Изморена съм. Искам да се изкъпя на спокойствие.
— Ти си била при краля! Не отричай! — нападна я Ана.
— Да — каза Блез. — Бях при краля. — Тя взе парчето ароматен сапун, който й бе оставила Херта, и натърка ръцете си.
Очите на госпожица Болейн се присвиха злобно и тя почти засъска.
— Не си мисли, че можеш лесно да се върнеш в кралския двор и отново да станеш любимка на краля, мадам! Той е мой! Мой!
— Аз не съм дошла по свое собствено желание, госпожице Болейн — каза мило Блез.
— Какво искаш да кажеш? — Тонът на Болейн вече не беше толкова самоуверен.
Блез се засмя, като се наслаждаваше на несигурността на момичето и го остави да си мисли най-лошото.
— Кралят изпрати да ме повикат — каза най-после тя. — И аз, като вярна негова поданичка, пристигнах. Дойдох и намерих приятния си апартамент освежен и очакващ ме.
Тя вече бе измила ръцете и раменете си и сега започна да мие краката, като мъркаше от удоволствие.
Ана Болейн изпищя с тънък яден гласец:
— Ти не можеш да си го върнеш!
— Скъпа моя — отговори спокойно Блез. — Да не би да си мислиш, че можеш да управляваш краля? Той прави, каквото сам пожелае, а не онова, което ти или аз поискаме. По-добре е да разбереш това.
— Аз няма да ти позволя да го имаш! — Очите на Болейн щяха да изскочат от орбитите си. Тя вече не виждаше от ярост.